Най-страхотното шоу в космоса

жълта.

Сет. Това беше Сет. Или пък Тот. Той също имаше птича глава. Реймънд се замисли за момент. Сет — реши той. Тот беше по-трудно за произнасяне.

Значи беше Сет. Не можеше и дума да става за някаква грешка.

— Мътните го взели — прошепна отново Реймънд и тежко се отпусна на задника си. Двама египетски богове, и то в един и същ ден. Това се казва изненада.

Но пък, от друга страна.

Реймънд се замисли какъв ден бе прекарал.

Този ден бе започнал, когато се беше събудил с мисълта, че си е у дома, но след това бе разбрал, че всъщност се намира на борда на пътнически параход от времето на кралица Виктория, който е на орбита около Сатурн. И при това плава по въздуха. Защото космическото пространство е пълно с въздух. После се бяха появили жената-мечта на име Зефир и костюмът-мечта на Джорджо Армани. Сега този костюм-мечта беше напълно оплескан и не ставаше за нищо. След това бе дошло разкритието, че светът, в който беше израсъл, бе всъщност един вътрешен свят. И че хората от горния свят, на които им беше писнало от мръсотията, бълвана от долния, са решили да запушат отворите на полюсите и да задушат всички, които се намират вътре.

Т.е. да изтребят човечеството. Просто така.

След това бе изкарал успешно специалния тест, измислен от професор Мерлин. И това го бе изправило пред перспективата да го застигне почти сигурна смърт, като му бе отредена незавидната роля да бъде единственият войник в една армия, която ще се сражава, за да попречи на „горните земляни“ да осъществят своите планове за запушване на отворите при полюсите.

А и преди да се заеме с тази задача, ще трябва да освободи двеста земляни от долния свят, които точно в този момент се намират в плен на Сатурн.

Да бе.

На всичко отгоре току-що се беше сбил с един французин, който твърди, че е на повече от век.

Ей такъв ден беше преживял.

Така че пристигането на двама египетски богове не би трябвало да го изненада чак толкова. Просто трябваше да свикне с тези неща.

Какво е най-добре да направи сега?

Дали да им се поклони? Просто така, от любезност? Разбира се, той беше християнин-евангелист. През последните два дни се чувстваше по-такъв, отколкото когато и да било преди това.

Но да изразиш почит към боговете на други религии винаги си беше проява на вежливост.

Особено пък, когато са се възправили пред теб от плът и кръв.

— Мисля, най-добре ще е да се поклоня — прошепна Реймънд. — Предполагам, че всички в момента постъпват така. — Поклони се, както си беше под масата.

Професор Мерлин се прокашля.

„Сигурно ще започне да чете молитва“ — помисли си Реймънд и събра ръце.

Професор Мерлин заговори.

— Я се пръждосвайте от кораба ми, кучешки изчадия — каза той.

Под масата Реймънд захапа кокалчетата на пръстите си.

Над масата великият Анубис огледа великолепния салон. Един великолепен салон, който вече не беше толкова блестящ. Всички столове и чинии бяха изпочупени. Навсякъде беше пръсната храна. Участниците в пиршеството бяха изпоцапани от главата до петите. Имаше богато разнообразие от насинени очи и разкървавени носове. А един тип си търсеше главата. Великолепните дрехи бяха станали на парцали, а перуките бяха килнати на една страна и съвсем раздърпани. Подът беше осеян с изпочупени чаши и залят със скъпи вина.

— Леле, леле — каза той.

— Казах ви да се пръждосате. — Професорът им даде знак в същия смисъл с великолепните си пръсти. — Ще пратя някой с вас на палубата да хвърли някоя пръчка, за да я вземете. Как ви се вижда тази идея, а?

Реймънд се сви.

Сет каза:

— Дали да не ви екзекутираме незабавно по обвинение за извършване на насилие върху територия, намираща се под юрисдикцията на Сатурн. Как ви се вижда тази идея на вас, а?

Професор Мерлин погледна надменно бога.

— Говориш ли ми, или си подсвиркваш? Гледай да произнасяш по-ясно каквото имаш да ми казваш.

„Млъкни бе — каза си наум Реймънд. — Да не си откачил?“

— Не си спомням да сте искали разрешение да се качите на борда — обърна се професорът към двамата богове. — Опасявам се, че сте се промъкнали, без да обявите присъствието си.

— Изцапал си си брадата с крем от торта — отвърна му Сет.

— Ама това брада ли е? — попита Анубис. — Аз пък си помислих, че е хамак, на който се е излегнало да си почива някакво прасе.

Професор Мерлин размаха ръка пред носа си.

— Кучешки дъх и птичи мозък — каза той. — Веднага се омитайте от кораба ми, преди да съм нашибал единия с камшика, а другия да съм го оскубал и да съм го сготвил с плънка тъкмо навреме за чая на котката ми.

При тези думи устните на Анубис се изкривиха и оголиха равните му зъби, а Сет показа как ще изкълве очите на някого с човката си.

— И двамата знаете къде е вратата. Ако искате, излезте на подскоци или изхвърчете през нея, кой както си избере. — Професор Мерлин облиза крема от брадата си с внушителния си език.

— Документите! — излая Анубис.

— Веднага! — изсвири Сет. — Или ще ви изправим пред наказателната рота, за да бъдете екзекутирани за насилствени действия.

— Зефир — провикна се професор Мерлин. — Ако обичаш, седни да напишеш едно писмо.

Зефир се усмихна, обърна един стол със седалката нагоре, за да може да седне. Седна. Извади от нищото писалка и лист и каза:

— Готова съм да ми диктувате.

— Много любезно от твоя страна. Адресирай го до Негово кралско височество, Великия херцог Фогърти, Дворец на небесните удоволствия номер 1, „Големия шикозен път“, град Фогърти, Сатурн. „Драги Бинки…“

— Бинки? — възкликна Анубис. Сет само заклати човка.

— „Драги Бинки, с най-голямо прискърбие трябва да ти съобщя, че съжалявам, че не мога да присъствам днес на честването на рождения ти ден. Знам колко много искаше отново да видиш представлението на моя цирк, а за мен, разбира се, тъй като сме такива близки приятели от толкова много години, щеше да бъде изключително удоволствие да се порадвам на гостоприемството ти и на жените ти.

За съжаление обаче това не може да стане. Точно по средата на генералната репетиция на специално подготвения по твоята хореография нов номер — бой с торти, — с който искаше да позабавляваш горкичкия си болен син Колин с надеждата, че това ще му помогне да преодолее болестта, бяхме прекъснати от двама простаци, които се промъкнаха без предупреждение и заплашиха трупата ми със смърт…“

Професорът спря. Сет и Анубис отстъпваха на пръсти към вратата.

— Защо си тръгвате толкова скоро? — попита ги професорът. — Надявах се, че ще ни позабавлявате с някой и друг скок през огнен обръч или пък с номера на папагалчетата, които подскачат нагоре-надолу по една стълбичка и бият камбанка. Не искате ли?

Но той вече говореше на празния вход на великолепния салон, който вече не беше толкова великолепен.

За момент настъпи пауза. След това бурен смях разцепи въздуха.

Реймънд бавно изпълзя изпод масата. Клатеше отчаяно глава и се тресеше от страх.