Най-страхотното шоу в космоса

— Чудех се къде си се скрил — каза професорът. — Много мъдро от твоя страна да не се показваш, за да не те познаят по-късно. Умна постъпка, цветенце мое.

Реймънд още клатеше глава и доста глуповато ту отваряше, ту затваряше уста.

— Ти… ти… — успя да каже той.

— Какво аз, аз, аз? — изимитира го професорът, като отърсваше трохите и останалите фрагменти храна от себе си. — Какво искаш да кажеш с това аз, аз, аз?

— Ти. Тези богове. Ти ги обиди.

— Така ли? — Настъпи мълчание. А след това салонът отново се разтресе от бурен смях. Подигравателен смях.

— Анубис и Сет. Видях ги. Чух ги. Чух и теб.

— А, това ли? — Професор Мерлин извади някакъв плод от перуката си и го лапна. — Не одобряваш, така ли?

— Това беше възмутително богохулство.

— Добре — каза професорът.

— Добре ли?

— Да, добре. Реймънд, ако се бях държал по друг начин, ако бях показал някакво уважение, любезност, почит или изобщо нещо друго, освен абсолютна арогантност, пълна самоувереност и вироглавост, те щяха да ми видят сметката, докато мигнеш. Казах ти, че се преструваме на „горни земляни“, а те се държат точно по този начин.

— Но не и пред богове.

— О, не. Съмнявам се, че дори „горните“ биха посмели да се държат така пред богове.

— Но ти направи тъкмо това.

— Не, Реймънд. Аз се държах така пред двама сополиви митничари от Сатурн. Мисля, че се казваха Фидо и Туийти. Макар че не мога да се сетя кой на кое име отговаряше. Но, я почакай, дръпни юздите, не би ти, глупачето ми, да си мислиш, че…

— Разбира се, че не. — Реймънд настъпи нещо хрускаво на пода.

— Ти си си помислил, че те… — Професор Мерлин се обърна и намигна дяволито на оплесканите си артисти. — Реймънд си е помислил, че те… — Артистите започнаха да се кикотят. — Той си е помислил, че тези двама тъпанари са…

— Не съм си помислил. — Реймънд яростно заклати глава и поръси професора с парченца от торта.

— Не, разбира се, че не си. — Професорът намигна и потупа Реймънд по гърба. — Че те… — той посочи с палец към вратата.

— Я престани! — Реймънд тропна с крак. — Виж на какво заприлича костюмът ми. Вече за нищо не става, за нищичко. Хубавият ми костюм.

Професорът подуши жалкия остатък от костюма на Реймънд.

— Доста си го омърлял.

— Хубавият ми костюм! — Реймънд вдигна юмруци.

— Ще платя сметката за химическото чистене.

— Той е виновен. — Реймънд посочи към дребния французин, който се мъчеше да се изправи на крака.

— Ти пръв започнал — изписка мосю Ла Рош. — Ти, подлога на мое старо кафяво куче.

— Ти започна пръв, лъжлив жабар такъв.

— Той пак псува, негова мама. А бе няма ли кой ми даде пистолети!

— Успокойте се, моля ви. — Професорът вдигна ръце и пръстите му се удължиха чак до безсрамните фрески по тавана, където погъделичкаха по задника едно херувимче. Това наистина успокои Реймънд.

— Английска свиня — каза Ла Рош.

— Лъжлив жабар — върна му го Реймънд.

— Той не лъже — намеси се Зефир, която единствена не беше изцапана и изглеждаше чудесно, както винаги. — Казва истината, Реймънд. Той е истинският Ла Рош.

— Но тогава ще трябва да е на…

— Сто петдесет и три години — каза французинът и тропна с токовете на ботушите си. — И аз два пъти повече мъж от теб.

— Много си стар.

— Как смееш! Аз най-млад в цял цирк.

— Какво?

— Жалкото е, че не вярваш в магии — каза професор Мерлин, — иначе бих ти разказал как става това. Но стига за днес.

— Хъм — измърмори Реймънд, но после значително се оживи, като погледна към „съпругата“ си, и каза: — Да, време е да си лягаме. Утре трябва да станем много рано. Къде е младоженският апартамент?

— Младоженският апартамент? — Професор Мерлин се разсмя. — Добър опит, мой стари Казанова, но опасявам се, че леглото трябва да почака. Приземихме се на Сатурн преди двадесет минути. Парадът на цирка започва след половин час, а нашето първо представление — един час след това. Така че, ако искаш да си синхронизираме часовниците, най-добре да го сторим сега. Като свършим с това, ще ми кажеш точно в колко часа да те чакам да се завърнеш с двестате души, които ще си освободил. Нали така?

— Да бе, точно така — каза Реймънд. — Дума да няма.

14

Саймън се беше сврял в храсталака край пътя — скривалище, за което съвсем бе забравил. Някога бе прекарвал много приятни мигове в него. Невинни мигове. Мигове от детството. Когато двамата с Реймънд се чупеха от училище, мацаха си лицата с глина, размахваха лъкове и стрели и тържествено произнасяха тежки и тайни клетви.

Наистина това бяха щастливи дни, но сега, при спомена за тях, храсталакът му навяваше тъга.

Саймън беше все още твърде млад, за да тъгува по детството си. Даже напротив, радваше се, че беше свършило. Но сега му хрумна, че може би просто му липсва Реймънд. В края на краищата, той му беше най- най-добрият приятел и откакто го нямаше, нещата в селото не бяха както преди.

Меко казано.

Въздъхна и взе да прехвърля една клонка между пръстите си. Как славно се бяха смели някога двамата в този храсталак. Определено си прекарваха върховно по онова време. Спомняш ли си оня път, когато… Саймън спря за миг, въздъхна, пречупи клонката и я помириса.

— Пустият му Реймънд — каза. — Той е виновен за всичко.

И Саймън се почеса по главата. Махмурлукът му беше минал, което все пак беше нещо. Наистина е забележително как чрез простото поемане на три двойни уискита и няколко глътки сладко шери човек може да се отърве от главоболието, което го е мъчило през целия ден. Жалко, че не беше взел със себе си малко чипс. През последните дванадесет часа не беше слагал почти нищо в уста. И сега беше наистина гладен.

— Пустият му Реймънд.

Слънцето взе да клони към залез над селото. Правеше някои много живописни неща с короните на хубавите стари дъбове, които ограждаха землището. Но очите на Саймън бяха слепи за красивата гледка. До слуха му достигаха нестройните звуци, които се носеха откъм камбанарията, където разни некадърни бремфийлдски звънари се упражняваха да опъват нервите на мирното селско население. Ноздрите му улавяха вонята, която идваше от ямите с птичи тор край фермата на Дългия Боб. В далечината пролая куче. По главната улица премина тежък камион и прозорците на къщите се раздрънчаха.

Залез ли? Какъв ти залез?

Саймън си подаде главата от храсталака и хвърли бърз поглед към подножието на хълма, където беше птицефермата. Оттук имаше добра видимост. Но за беда не се виждаше нищо. Всички пилци си бяха в курниците. Лендроувъра на Дългия Боб го нямаше. Мястото беше безлюдно.

— Хайде — каза тихо Саймън. — По-живо де.