отвесно: „въпросително местоимение за питане относно качеството, характера или вида на лице, предмет, действие, събитие или явление“. Сега съм на три водоравно: „вид застраховка“.
— Какво? — попита отново Саймън.
— А-а, КАСКО. Сега разбирам, благодаря. — Пол се хвана за химикалката.
— За придаване на допълнителна автентичност — повтори Драскачът. — Ти какво, ти да не си започнал да оглушаваш?
— Не — отвърна Саймън. — Чакай обаче да си изясним едно нещо.
— Отчасти в Бремфиилд.
— И в този роман аз съм главното действащо лице?
— Едно от двете главни действащи лица.
— А мога ли да попитам кой е другото?
— Никога не би познал.
— Нима?
— Реймънд — прошепна Драскачът.
— Реймънд, значи. Разбирам. — Саймън поглади брадичката си. Тук трябва да споменем, че по устните му заигра лека усмивка. И нищо чудно. — Мога ли да узная какво заглавие мислиш да й сложиш?
— Защо искаш да знаеш?
— Просто така — излъга Саймън. — И, разбира се, за да мога да я открия в книжарниците и да си купя много екземпляри.
— Ами — поколеба се Драскачът, — всъщност не трябва да споменавам на никого нищо за това.
— Да, но вече го направи. А и аз
— Добре, но при условие че ще спазваш пълна дискретност.
— Заглавието? — Саймън се ухили насреща му с белите си зъби.
— „Най-страхотното шоу в Космоса“ — беше отговорът.
„Най-страхотното шоу в Космоса“. Професор Мерлин правеше поклон след поклон, докато представяше артистите си на своя гост.
Реймънд се ръкуваше, усмихваше се и през цялото време се чудеше. Първото му впечатление от пируващите беше, че са предимно широкоплещести мъже и необуздани, екзотични жени. То обаче не се оказа трайно, когато ги огледа по-отблизо. Установи, че всички тези „артисти“ изглеждаха някак измъчени и със сенки под очите.
И всички бяха странни типове. Реймънд никога преди не беше срещал сиамски тризнаци. Нито пък беше чувал такова изумително описание като това на професора за г-н Аквафагоцит6 и неговия специален номер като човека аквариум. Това очевидно не беше обикновен цирк.
Обикновените циркове не пътуват между планетите с параходи от времето на кралица Виктория.
Реймънд се запозна с Дисекто Живата Бичкия, който можеше да си откача крайниците когато пожелае и да ги подрежда в произволни композиции; с Били Балона, който пък вършеше подвизи по издръжливост, като си завираше отзад тръба, през която вкарваха въздух под много високо налягане, и беше измислил нов начин за свирене на свирка, както и с Феникс Огнеупорната Танцьорка с Ветрило.
Размени любезности с акробати, които ходят по въже, и с гълтачи на саби. Учтиво отказа да се ръкува с укротителя на микроби д-р Бактерия, който твърдеше, че е в състояние да му покаже нагледно какви са външните признаци на всяка болест, която Реймънд му посочи. Получи целувка по бузата от лейди Алострел, която очевидно бе станала звезда със способността си да призовава духовете на мъртвите, докато кара велосипед с едно колело (или май беше, докато язди еднорог).
Всичко беше шашващо. Но за Реймънд, който досега бе станал ветеран в шашването, то не беше кой знае колко по-различно от онова, с което се беше сблъсквал напоследък.
— О, да, обезателно — каканижеше професорът. — И накрая, Реймънд, ето един човек, с когото непременно трябва да се запознаеш. Изпълнител, известен с неповторимата си прецизност. Ненадминатият пешеходец-илюзионист, единственият и неповторим мосю Ла Рош.
— Мосю Ла Рош? — Реймънд бе клъвнат и по двете бузи от едно дребно бледолико човече с малки, напомадени мустачки и прекомерно голяма за него перука.
— За моа е удоволствие — каза човечето и тракна токове за поздрав.
— А стига бе! — възкликна Реймънд. — Професоре, никога няма да се сетиш за какво…
— Напротив, сещам се за думата. Определението за „какво“ е „въпросително местоимение за питане относно качеството, характера или вида на лице, предмет, действие, събитие или явление“. Разбира се, ако това е, което имаш предвид.
— Да. Искам да кажа не. Имам предвид мосю Ла Рош. Когато бях на Венера, успях да избягам, защото си спомних, че моят приятел Саймън ми беше разказвал за един цирков изпълнител от викторианската епоха на име Ла Рош. Той измислил онзи номер, при който влизал в метална сфера и се изкачвал с нея по спираловидна релса. Какво ще кажете за това, а? — Реймънд пусна сияйна усмивка надолу към дребничкия французин и топло стисна ръката му. — Много се радвам да се запозная с вас — каза той. — Въпросният господин Ла Рош ваш роднина ли е? Някой предтеча, вашият пра-прадядо или нещо подобно?
Французинът го изгледа от главата до петите и каза:
— Аз Ла Рош. Аз същи Ла Рош, дето изобретил сфера с вътрешно задвижване. Мое амплоа — бъда тоз Сизиф на цирков свят.
— Искате да кажете, че семейството ви е съхранило традицията негови членове да изпълняват този номер? Гениално.
— Искам кажа, че
— Да, обаче не истинският. Истинският е играл преди повече от сто години.
—
— Нека продължим нататък — каза професорът. — Мисля, че не се познаваш с…
—
— Ами така де. Не сте — каза Реймънд.
— Пфу — Ла Рош извади една детска ръкавица от джоба си и шляпна с нея Реймънд през лицето.
Чу се звучно „пляс!“.
— Казах само… — каза Реймънд.
— Ти казал? — викна Сизиф на цирковия свят. — Ти казал? Ти казал аз не истински Ла Рош. Това казал ти.
— Да — отговори Реймънд.
— Той не взима свои думи назад! — Французинът тропна с другия крак. — Той оплювал мое добро име. Той стъпкал моя репутация в кал.
— Е сега вече говориш глупости — каза Реймънд.
— Глупости! Сега той казва аз изкуфял.
„Пляс!“ — ръкавицата отново шляпна Реймънд през лицето.
— Я престани — предупреди го Реймънд. — Казах само, че…
— Аз чул какво ти казал. Казал, че моя сестра чук-чук с моряци за пари.
— Никога не съм казвал подобно нещо. „Пляс!“ — шляпна за трети път ръкавицата.
— Предупреждавам те — каза строго Реймънд.
— Нима? — изрепчи му се мосю Ла Рош.
— Господа, господа — професор Мерлин вметна своя принос в размяната на реплики. — Нека избегнем раздорите. Разногласията водят до разединение. Споровете водят до свади, а свадите — до нехармонични обстоятелства.
— Таз свиня пръв започнал — запротестира Ла Рош. — Той мен оскърбил. Изпикал се връз мои обувки и пребарал моя жена.
