— Не! — Саймън се замъкна до любимия си стол, възкачи се отгоре му и хвърли гневен поглед към другия край на барплота. — И дума не може да става за нова шапка, защото изобщо не нося шапки. Никога не съм носил и няма да нося.
— Не се впрягай — каза Пол, без да откъсне поглед от кръстословицата.
— Това дори не е смешно. Направо е жалко.
— Лош ден, а? Девет отвесно, „ужасен“, дванадесет букви.
— Отвратителен.
— Благодаря. — Пол попълни квадратчетата.
— Къде е Анди? — попита Саймън.
— Тази вечер почива. За какво ти е?
— А, просто питам. Споменавал ли ти е, че може да намина?
Пол сви рамене, което трябваше да означава „не“, и отново се вторачи в кръстословицата, без да попита Саймън какво ще пие.
Саймън огледа празната кръчма. Много добре знаеше, че тази е почивната вечер на Анди. В противен случай не би посмял да се мерне тук. Той обаче не знаеше дали Анди беше споменавал нещо на Пол за показанията, които беше дал пред инспектор С’Мърт. По всичко личеше, че не беше. Може би за кратко време кръчмата щеше да се окаже спасително кътче за беглец като него.
— Ще мога ли да получа едно питие? — попита Саймън. — Имаш насреща си един отчаян човек.
Пол щракна бутончето на химикалката си, сгъна вестника и се затътри, без да бърза, към шубера.
— Халба от твойта, нали?
— Голямо уиски.
— Брей. — Пол взе една чаша и започна да отмерва бавно и съсредоточено уискито. Саймън го харесваше. Повечето от постоянните посетители на „Веселите градинари“ харесваха Пол с изключение, разбира се, на онези, които бяха на друго мнение. Те изобщо не го харесваха, но Саймън не беше от тях.
Пол беше момче на място. Висок, на тридесет и няколко години, с естествена коса, собствени зъби и тесен кръст. Имаше вече един брак зад гърба си, а приятелката му чакаше ново бебе. Караше стар „Лотос“, но не можеше да си позволи да го потегне. Беше спокоен. Не бързаше, не се тормозеше излишно. Не препускаше. Никой не го гонеше. Ритъмът на живота му беше съвсем различен.
— Лира и половина — каза Пол и остави чашата пред Саймън.
— Имам уговорка с Анди. Пиши го на сметката на Реймънд.
— Става. Ще запомня какво си изпил. Няма нужда да хабим хартията. Ще искаш ли нещо друго?
Саймън изпусна характерното и продължително „ъъъъъххххх“, което издава всеки, обърнал на екс двойно уиски, и каза:
— Още едно, моля.
— Така си и мислех. — Пол отново се върна при бутилките. — Каква е тази книга? — попита той през рамо.
— Книга ли?
— Тази, която си гушнал под мишница.
— Някаква фантастика, мисля.
— Да не е от онези дрисни, дето ги пише Драскачът?
— Той пише ли фантастика?
— Май пише. — Пол постави пред Саймън още едно двойно уиски. — Казва, че бил написал десетки книги, ама не съм ги виждал по книжарниците. Дай да й хвърля едно око.
— А, не. — Саймън притисна силно книгата с лакет. — Това е първо издание. Не искам да се мачкат страниците. Съжалявам.
— Твоя си работа. Ще поръчваш ли още, или да вървя да си решавам кръстословицата?
— Това ми стига. След минута трябва да тръгвам. Аз…
Изскърцването на външната врата го накара да замлъкне и да се извърти рязко на стола. Той наистина не
Но беше само Драскачът.
— Какво съвпадение — отбеляза Пол. — Тъкмо обсъждахме творчеството ти.
— Не се съмнявам, че оценките са били ласкави. — Драскачът се дотътри до тезгяха. Беше муден човек. В сравнение с него Пол беше направо като холерик.
Тази вечер се беше изтупал в пълно драскаческо облекло. Носеше костюм от груб туид, ботуши за езда, часовник на верижка и широка виолетова вратовръзка. По себе си имаше какви ли не позьорски финтифлюшки. Беше прехвърлил четиридесетака, плешивееше отпред, отзад си беше вързал опашчица. Малко широк в кръста, с леко закривен нос и страхотно стиснат.
Драскачът се прозя. По зъбите му се виждаха много пломби от прекалено ядене на сладкиши.
— Търсих те, Саймън — каза той. — Къде отиваш?
— До тоалетната — отговори Саймън и се отправи към вратата.
— Добре, но гледай да не се бавиш много. Исках да те почерпя едно питие.
— А-а, така ли? — възкликна Саймън. — Тогава тоалетната може да почака.
— За мен една халба „Смърт с кисело зеле“, Пол, а за Саймън — каквото той пие.
Саймън се върна на стола си и се втренчи в Драскача, който пък се беше вторачил как Пол сипва двойно уиски.
— Нали това пиеше? — осведоми се барманът. Долната устна на Драскача започна леко да потрепва.
— Не пиеш обичайното?
— Наздраве — каза Саймън.
Пол наточи бирата на Драскача.
— Наздраве — каза барманът и му я поднесе.
— Наздраве — отвърна Драскачът и неохотно извади портфейла си. — От здраве да се не отървеш.
Известна сума пари промени притежателя си и Драскачът внимателно преброи рестото. Пол се върна към кръстословицата си, а Саймън оголи зъби в усмивка.
— Така-а — каза Драскачът, като се настаняваше на високия стол.
— Какво „така“? — попита Саймън, без да откъсва поглед от вратата.
— Пиша една книга — отговори Драскачът. — Фантастична е, но за да има привкус на реализъм, избрах Бремфийлд за място на действието. Всъщност, идеята беше на издателите. Очевидно са правили някакви проучвания и решиха, че това е идеалното място. Дори ми дадоха списък на онези от местните хора, които искат да включа в книгата. Обикновено не работя така, но те ми плащат… ъъ… ами достатъчно, за да свързвам двата края, и трябва да се съобразявам с желанията им.
— Всичко това е наистина забележително — каза Саймън, който вече беше преполовил поредното си двойно уиски, — но наистина трябва да тръгвам.
— Няма да ти отнема много време. Просто искам да се посъветвам с теб.
— Защо с мен?
— Защото те има в книгата.
— Какво? — изуми се Саймън.
— Ти си един от главните герои.
— Какво?
— Не трябваше да ти го казвам. Всъщност, цялата тази работа се пази в голяма тайна. Нямам представа защо. В края на краищата, това е само литература. Обаче нещо го закърших със сюжета и не знам как да продължа по-нататък. Та си помислих, че ако те попитам какво би направил, ако събитията се случваха в действителност, това би придало допълнителна автентичност на повествованието.
— КАКВО?
— Тази дума я имам в кръстословицата — обади се Пол от другия край на барплота. — Беше три
