Най-страхотното шоу в космоса

искаме да ги спрем, трябва да се върнем на Земята най-късно до два дни.

— Да изминем разстоянието от Сатурн до Земята за два дни? — Реймънд вдигна вежди заедно с чашата си. — Е, това вече са абсолютни глупости. За какъв ме вземате, за някакъв де…

— Дегенерат? — попита професорът. — ДеДеТе? Девисил?

— Дебил. Не можете да изминете разстоянието от Сатурн до Земята за два дни.

— Нима? — Професор Мерлин си взе едно зърно грозде от подноса, пъхна го в лявата си ноздра и го изкара през дясното си ухо. — Да не намекваш, че е невъзможно като това да се плава с параход из Космоса?

— Да, нещо подобно. Между другото, номерът, който направи току-що, е доста отблъскващ.

— Значи мислиш, че щеше да бъде по-малко отблъскващо, ако го бях вкарал в ухото и го бях изкарал през носа? — Професор Мерлин лапна зърното.

Реймънд гаврътна още една водка.

— Най-добре ще е да се размърдаме, а? Пълен напред към Земята!

— Всяко нещо с времето си, скъпо момче. Преди това трябва да изнесем представление на Сатурн.

— Майната му на Сатурн — каза Реймънд.

— Какво, предлагаш ми да разочаровам моята публика, така ли?

— Майната й и на публиката ти.

— Значи мислиш, че не е нужно да играем на Сатурн, така ли?

— Да, така мисля.

— Колко жалко. Но предполагам, че ти си знаеш най-добре.

— Да, в този случай знам. Трябва веднага да тръгнем към Земята.

— Значи мислиш, че не е нужно първо да избавим двеста отвлечени човешки същества, които са затворени в сфери на Сатурн?

— Какво? — извика Реймънд. — Какво! Какво! Какво!

— Затуй сме тук, мое юначе с калпаче. Това е последната пратка хора, преди да запечатат отворите. Пристигнаха снощи. Помислих си, че няма да е зле да ги качим на кораба и да ги откараме у дома. И без това ни е на път.

— Двеста души? — Реймънд подсвирна.

— Това е доста дразнещо подсвирване — отбеляза професорът. — Ала те наистина са двеста и ни един по-малко. Все още са живи и не са се озовали зад витрините на щандовете за месни разфасовки. Стоят си в сферите и чакат да ги разпределят. Срамота е да ги изоставим. Но ако ти си на друго мнение…

— Не, не съм — каза Реймънд. — Двеста души. Разбира се, че трябва да ги спасим. Колко души според теб има в един полк?

Професорът нямаше представа, но каза:

— Точно двеста. Двеста и един, като броиш и себе си. Ти, разбира се, ще бъдеш генералът.

— Добре тогава. — Реймънд потри ръце. — Трябва да се изработи оперативен план. Да си сверим часовниците. Ей такива неща. Имате ли карти?

— Не — отвърна професорът. — Предпочитаме да играем на табла.

Пируващите избухнаха във весел смях.

— Извънредно смешно — каза Реймънд. — Имам предвид карти на Сатурн, разбира се. Планове на улици и други подобни, на които може да се види къде ще играете и къде държат отвлечените. Имате ли такива карти?

— Купища — каза професорът и сръга Реймънд в ребрата.

— Внимавай с костюма ми, ако обичаш.

— Пардон, моля, извинявай. Прати ми сметката от химическото чистене. Имаме карти, Реймънд, и то колкото ти душа иска.

— Ами оръжие?

— Аз имам верния си меч. — Професор Мерлин измъкна сабята си от лъскавата ножница и ловко я развъртя, като ту сечеше, ту мушкаше купчините с пасти и пудинги. — Всички, изправили се срещу него, са намерили своята гибел.

Реймънд се сниши, за да избегне острието, което мина на косъм от главата му и за малко не му отряза ухото.

— Обзалагам се, че са я намерили — каза той.

— Няма майтап, няма измама. — Професор Мерлин огледа различните видове сирена, които бе нанизал на сабята си. — Някой да иска ордьоври?

— Имате ли пушкала? — попита Реймънд. — Имам предвид големи пушкала.

— Големи пушкала? Топове ли имаш предвид? — Професорът задъвка бисквити със сирене.

— По-скоро имах предвид нещо като автомати.

— А-а — каза професорът. — Имаш предвид онези наистина изумителни картечници… като оръжието на Блейн във филма „Хищник“.

Реймънд закима ентусиазирано.

— Не, нямаме.

— Напротив, имаме — каза Зефир.

— Така ли? — професорът се задави с бисквитата.

— Ако те са това, което Реймънд иска, значи ще ги получи.

— Да, разбира се, че трябва да ги получи. Значи вече всичко е тип-топ.

— Пардон — каза Реймънд. — Да не би да пропуснах нещо? Какво е тип-топ?

— Оперативният план.

— Май наистина съм пропуснал нещо. — Реймънд се почеса по главата. — Какъв оперативен план?

— Хайде сега, тинтири-минтири. — Професорът почисти трохите от бисквити, полепнали по брадата му. — Планът, за който ти бяха нужни карти. Предполагам, че възнамеряваш, докато играем в претъпкания салон под нестихващите овации на възторжената публика, да спасиш всички онези хора и да ги прехвърлиш незабелязано на парахода.

— А, значи за този оперативен план ставало дума — Реймънд бавно закима.

— Аз не бих постъпил точно така — каза професорът. — Но съм сигурен, че ти най-добре си разбираш от работата. Винаги съм казвал, че джуджето, качено върху плещите на гиганта, вижда по-надалеч от него.

— А стига бе. Винаги ли си го казвал?

— Винаги. С изключение на случаите, когато казвам нещо друго. Е, добре, след като вече всичко е уговорено, може ли да те запозная с моите артисти?

Реймънд погледна към усмихнатите лица, на които бе изписано нетърпение запознаването да стане час по-скоро.

— Защо не — отговори той. — След като вече всичко е уговорено.

— Удари час за истинско веселие. — Професор Мерлин взе бутилката с водка, за да си налее едно питие. Тя обаче се оказа празна. — Истинско веселие — каза той отново.

Истинско веселие!

Думата „веселие“ напомни на Реймънд за една кръчма в Бремфийлд. И на него наистина, ама наистина много му се прииска да е там в момента.

По една случайност точно в този момент…

Вратата на бара „Веселите градинари“ се открехна и най-добрият приятел на Реймънд, Саймън, се вмъкна вътре.

Беше прекарал един наистина тежък ден и имаше належаща нужда да удари едно, преди да напусне страната. Всеки би постъпил като него.

Пол, който работеше като барман на половин ден, седеше на другия край на ненадзиравания в момента барплот. Решаваше кръстословицата в „Таймс“. Не вдигна глава.

— Добър вечер, Саймън — каза той. — Нова шапка, а?