Най-страхотното шоу в космоса

Полицаите го познаваха. И Саймън ги познаваше. Всички бяха възпитаници на селското училище. Не си спомняше някога да са враждували, макар да беше почти сигурен, че един от полицаите имаше по-малка сестра, която той веднъж…

— Добър ден, блюстители на реда — каза Саймън приветливо. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Господин…? — Човекът с алаброса произнесе фамилното име на Саймън.

— Не така високо — Саймън размаха ръце. — Да, това съм аз.

— Господин…

— Саймън, моля. Просто Саймън.

— Ще ви казвам сър, ако нямате нищо против.

— Сър? Да не ми е присъдено рицарско звание?

— Не, сър, но като служители на обществото ние сме длъжни да се обръщаме към гражданите на това общество почтително и любезно. Това е традиция. Отколешен обичай. Изтъркано клише. Или нещо подобно. Името ми е инспектор С’Мърт. Мога ли да ви задам няколко въпроса, сър?

— Аз съм лесен — каза Саймън.

— И ние така сме чували — промърмори един от полицаите. Онзи със сестрата, предположи Саймън.

— Благодаря, сержант. Дали е възможно да вляза за една-две минути, сър?

— Имате ли заповед за обиск? — попита Саймън.

— Не, сър, защо питате?

— Ами, винаги ми е било интересно да разбера как изглеждат.

— Веднъж видях една — каза другият полицай. — Нищо особено. Просто лист напечатана хартия.

— Благодаря, сержант. — Инспектор С’Мърт мина покрай Саймън. — Оттук ли, сър?

— Вие момчета няма ли да влезете? — попита Саймън.

— Не. — Онзи със сестрата поклати глава. — Ще пазим входната ви врата.

— Защо? Мислите ли, че някой може да се опита да я открадне?

— Не. Ще пазим входната врата, за да не излезете през нея.

— Ама аз не искам да излизам. Аз живея тук.

— Може да се опитате да избягате. Известен сте с това.

Саймън сви рамене.

— Е, ако поискам да избягам, ще предпочета да го направя през задната врата, за да не ви смущавам при изпълнението на служебните задължения.

— Благодаря ви, сър.

— А не. Я почакайте, ако обичате — каза другият полицай, който нямаше сестра, но пък беше виждал заповед за обиск. — Мога ли да мина през дома ви, за да застана на пост край задната врата?

— Заповядайте, чувствайте се като у дома си.

Полицаят прекоси приземния етаж и застана до задната врата, а Саймън последва инспектор С’Мърт във всекидневната.

— И така — рече Саймън, — предполагам, че ми носите добри новини. Арестувахте ли някого?

Инспекторът поклати глава. Кичур мазна коса се отпусна над дясното му ухо.

— Очакваме това да стане скоро — каза той.

— Камък ще ми падне от сърцето — отвърна Саймън.

— Това е много хубаво, сър, много хубаво. — Инспектор С’Мърт извади полицейския си бележник, измъкна един тънък молив, наплюнчи върха му и си записа нещо. — Много хубаво — каза отново той. — Това доста облекчава нещата. Сигурен съм, че разбирате.

Саймън поклати глава.

— Не, не разбирам.

— Така. Дали може да изясним някои малки подробности? — Инспекторът извади една цветна снимка. — Виждали ли сте този младеж? — попита той.

Саймън взе снимката.

— Реймънд — каза той, защото това наистина беше Реймънд.

— Значи бихте потвърдили, че много прилича на покойния, нали?

— На покойния? — Саймън върна снимката. — Какво искате да кажете с това „покойния“?

— Е, тогава безследно изчезналия. Но както знаете, безследно изчезналият днес много често се оказва труп на другия ден.

— Труп? Какъв труп?

— Ами, конкретно в настоящия момент имам предвид криминален случай, свързан с откриването на човешки труп. За разлика например от други случаи, когато трупът е сложен в специално приспособен кожен куфар с кодова заключалка.

— Благодаря, че ми изяснихте тази разлика.

— И така, сър, кога видяхте за последен път изчезналия?

— А-а. — Саймън се замисли. Верният отговор на въпроса, разбира се, беше: „Онзи ден вечерта на землището. Той беше прибран в търбуха на една летяща морска звезда от Уран.“ Но дали този верен отговор щеше да бъде най-подходящият? Саймън реши, че определено нямаше да бъде. — Не мога да си спомня точно — каза той. — Може би преди около седмица.

— Преди около седмица. — Инспекторът си го записа в бележника. — А тази дама? — той извади друга снимка и я завря под носа на Саймън.

Саймън й хвърли един поглед. После още един. Беше хубавицата.

— Това е тя! — Крясъкът му си го биваше. В гостната на съседния апартамент портретът на кралицата майка отново падна в сандъка за въглища.

— Това е тя. Това е жената. Парите при вас ли са?

— Дали парите са при мен ли, сър? За какви пари става дума?

— За моите пари.

— За вашите пари?

— Не ме занасяйте. Знаете много добре за какво говоря.

— Мисля, че знам, сър. — Инспектор С’Мърт произнесе гласно това, което си записа в бележника: „Заподозреният ме попита дали съм получил парите, които ми е изпратил.“

— Не съм казал това. Заподозрян? Какво искате да кажете с това „заподозрян“?

— Тази жена се води за изчезнала от снощи, сър. Не е била видяна на работното й място и не е спала в леглото си. Това прави двама за една седмица, сър. Замесен сте и в двата случая.

— Замесен? В нищо не съм замесен.

Инспекторът прелисти бележника си.

— Ако не греша, страдате от „кратковременна загуба на паметта“, нали?

— Грешите. Вижте, коя е тази жена?

— Бостънският удушвач.

— Не може да е Бостънският удушвач. Бостънският удушвач прилича на Тони Къртис.

— Кратковременна загуба на паметта — каза инспекторът. — И бостънският удушвач е страдал от същото. Убил седем жени и нищо не си спомнял за това.

— Не страдам от кратковременна загуба на паметта.

— Жената на викария твърди обратното, сър.

— Имам чудесна памет — каза Саймън, макар че беше забравил за жената на викария. — Мога да си спомня всичко.

— Обаче не си спомняте ясно кога за последен път сте видял господина на снимката.

— Не.

— Тогава, може би, аз ще ви помогна. — Инспекторът отново прелисти бележника си. — Аха. Така. Според човека на име Дългия Боб, птицефермер и виден член на местната търговска камара, за последен път сте видял изчезналия приблизително към осем и половина онзи ден вечерта на землището. Цитирам неговите показания: „Поведението на Саймън спрямо Реймънд беше силно подозрително. Мисля, че пак