Най-страхотното шоу в космоса

— Сигурно са поне няколко хиляди, нали?

— Не, не няколко хиляди.

— Тогава хиляда?

Професор Мерлин поклати глава.

— Не са толкова много.

— Значи неколкостотин?

Професорът показа с жест „горе-долу“.

— Не са толкова много — отново каза той.

— Колко мъже имаш в армията си тогава? — настоя да узнае Реймънд.

— Само теб — отговори професорът. — Ти си цялата армия.

— Аз съм армията ли? — Реймънд, който във вълнението си по едно време бе скочил на крака, сега отново се отпусна на стола. — Аз съм цялата армия? Но ти каза, че освобождавате хора. Че вербувате доброволци за каузата.

— Да, правим го, скъпо момче. Но ти си първият, който успя да издържи приемния изпит. Може би мислиш, че прилагам твърде високи критерии, а? Може би просто трябва да карам хората да попълват някой формуляр или нещо подобно, вместо да се харча всеки път за пиршества?

Реймънд отново зарови лице в ръцете си. Като този път се разрида.

— Тревожи ли те нещо, момчето ми?

— А, не — подсмръкна Реймънд. — Няма такова нещо. Дупките, през които до моя свят достига въздух, ще бъдат зациментирани, а армията на спасението наброява само един човек: мен. За какво въобще да се тревожа?

11

Саймън докуцука до вкъщи и ритна котката. Действието му не произтичаше от наличието на някакъв хладнокръвно подготвен план за преднамерено грубо отношение към домашните любимци. Просто го направи мимоходом. Както бихте постъпили и вие. Като се имат предвид обстоятелствата.

Котката не беше нещо особено. Обикновена сива котка от онези, които подобно на някой мазен перверзник се отъркват в краката ви, когато са гладни, а през останалото време съвсем демонстративно ви отбягват. Саймън рядко се сещаше да я нахрани, но тъй като котките съвсем не са толкова интелигентни, колкото смятат празноглавите им собственици, тази проявяваше тъпо постоянство в опитите си да намаже безплатен обяд. Обаче днес очевидно нямаше да го получи.

Но в природата нищо не се губи. И тъй като между Саймън и котката му не съществуваше излишък на любов и привързаност, нито тя приличаше на него, нито той на нея.

Саймън ритна котката. Котката го ухапа по крака. Той я напсува, бутна входната врата, влезе вътре и закуцука нагоре по стълбите.

Не можеше да се каже, че е доволен от развоя на събитията през този ден. Бутна шкафа настрани, отпра една разкована дъска на пода, измъкна изпод нея „Най-страхотното шоу в Космоса“, подхвърли книгата във въздуха и я изрита.

После изкрещя, строполи се на леглото и отново се хвана за бедната си, боляща глава. Сега го болеше стръвно.

— Гадни копелета — оплака се той на света. — Мръсни, гадни копелета.

Когато предметите престанаха да му се виждат двойни, запълзя по пода и докопа биографията на Реймънд.

— Ликвидиран съм — изръмжа той. — Свършено е с мен. Аз съм аут. До шушка ме обраха. Взеха ми цялата печалба и моите сто лири.

Рицарят на печалния образ се върна на ложето, където бе изплаквал мъките си, и разтвори книгата на коленете си. Смело стигна до там, докъдето не беше стигало никое човешко същество. Е, поне той не беше стигал. Обърна книгата направо на последната страница. Имаше ли описание на съдържанието? Да, имаше. Споменаваше ли се там за него? Да, споменаваше се. Но не му бяха посветени много глави. А книгата беше доста дебеличка. Последната глава, в която пишеше за него, беше на страница деветдесет и четвърта.

— Я да видим сега — Саймън запрелиства бясно страниците. Да, ето той напуска будката, понесъл печалбата си. Плъзна поглед надолу по страницата. Не се споменаваше нищо за колата, която го бутна, нито за терористите от З. В. Я. Р., които му откраднаха парите. Защо така, а?

— Ще ти кажа защо — каза Саймън с кисела физиономия. — Защото книгата е написана от онези шибаняци от З. В. Я. Р., а едва ли ще искат да си признаят, че те са откраднали печалбата ми. Я да видим какво казват.

Зачете на глас:

Внезапно и съвсем неочаквано, в порив на добра воля и подтикван от загриженост за обществото, Саймън дари цялата си печалба на местна благотворителна организация. С този самопожертвователен жест се изчерпва ролята му в нашето повествование.

— Какво? — Саймън сграбчи книгата. — С този жест се изчерпва ролята му в нашето повествование? Вило е капан, ах, вие мръсни…

Бабата и дядото, които живееха в съседната къща, бяха глухи. Затова не чуха думата „КОПЕЛЕТА!“. Въпреки това усетиха, че стената се разтресе и видяха как портретът на кралицата майка (Бог да ви благослови, госпожо!) пада в сандъка за въглища. Това наистина много ги разстрои.

— Не може да постъпвате така с мен! — Саймън размаха заканително юмрук срещу обидилата го страница. — Няма да ви позволя. Ще… Ще… — Наистина не знаеше какво щеше да направи. — Знам какво ще направя. Ще лъжа. Ето това ще направя. Когато ме интервюират, за да напишат тази книга, ще излъжа. Ще посоча грешни имена, ще им пробутам коне, които няма да спечелят. Така парите няма да им паднат в ръчичките. Да видим дали ще им се услади. Копелета с копелета.

Той прелисти няколко страници назад. Имената на печелившите коне все още си бяха там, в малкото каре над глава девета.

— По дяволите — изруга Саймън. — По дяволите, по дяволите, по дяволите. Нищо не разбирам.

В този миг на вратата се почука.

Саймън стреснато вдигна очи.

После пак ги сведе към книгата.

В нея не се говореше нищо за това.

— Мамка му! — Саймън отново запрати книгата на пода, стана от леглото, отиде на пръсти до прозореца на спалнята и надникна.

Долу стояха трима мъже. Двама бяха с полицейски каски, а третият — с грижливо сресан алаброс.

— Полиция! — Саймън се долепи до стената. Какво ли искаха от него? Не е направил нищо. Той беше един невинен човек. Той беше един невинен човек.

— Аз съм един невинен човек — каза Саймън. — Даже…

Изведнъж на фона на мрачния хоризонт, който представляваше бъдещето му, се появи мъничка табелка с надпис: „НАДЕЖДА“. Думата „НАДЕЖДА“ беше изписана с яркочервени букви, за да съответства на предназначението си. Започна все повече и повече да се уголемява.

— Ама, разбира се — каза Саймън, — знам какво се е случило. Някой ще да е видял, когато са ме ограбвали на главната улица, обадил се е в полицията и е описал колата. После полицаите са засекли колата и след шеметно преследване по странични улици, по алеи с разлистени дървета и през полята, преминавайки с трясък през много врати, вдигайки суматоха от разхвърчали се пилета и избягвайки в последния миг челен удар с някой трактор, се завързала престрелка и всички терористи от З. В. Я. Р. са били избити (както се НАДЯВАМ). А сега блюстителите на реда вероятно желаят да се явя в участъка и да си идентифицирам печалбата. Тъй ще да е. Човек трябва да може да разсъждава, нали?

— Ида — провикна се Саймън.