Най-страхотното шоу в космоса

— Нищо подобно не съм правил.

„Пляс!“ — шляпна ръкавицата.

— Добре тогава, просеше си го — каза Реймънд, свали си сакото и го подаде на професор Мерлин. — Само да ме удариш още веднъж и от теб ще остане…

— Какво? — Ла Рош му показа среден пръст.

— От теб ще остане един мъртъв жабар — закани се Реймънд.

— Жабар! — Ла Рош размаха ръце. — Той нарекъл мен жабар. Псувал пред дами. Накърнил моя чест. Искам удовлетворение.

— Виж какво — повиши глас Реймънд, — съжалявам. Но не е възможно ти да си истинският Ла Рош. Той е роден през 1857 година, виждал съм негови снимки.

— Вие чули? — Дребният французин се обърна към своите колеги. — Сега пък казва, че има снимки на моя мама в момент, кога моя мама ражда мене. Гаден перверзник. Кой ми даде мои пистолети? На ти!

Без да си хаби времето в повече приказки, мосю Ла Рош ритна Реймънд в глезена.

— О-ох! — извика той, хвана се за крака и заподскача като бесен.

— О-ох! — изрева д-р Бактерия, когато Реймънд се стовари с все сила върху крака му.

— Айииии! — изписка лейди Алострел, когато д-р Бактерия падна назад от стола си, като повлече покривката на масата и обърна една купа с горещ пунш върху скута й.

— Оооооу! — изкрещя Били Балона, когато лейди Алострел заби лакет в лицето му в опита си да изрине от скута си лавината от ястия, последвала пунша.

— Костюмът ми! — извика Реймънд, когато усети, че по крачолите му се стичат бира и пасти.

— Ъргх — изпъшка професор Мерлин и се свлече на пода след удара на Реймънд, който уцели него вместо Ла Рош, към когото бе замахнал с все сила.

След това настъпи пълна бъркотия.

Циркаджиите са пасмина, в която всички се държат здраво един за друг. Така и трябва. Скитническият живот никак не е лек. Затова всеки се грижи за другия. Имат си свои норми на поведение, които за незапознатия се свеждат до следното — обидиш ли един, обиждаш и всички останали.

Но и те са просто хора. А в такъв тесен кръг често възникват съперничество и завист. Както и други страсти, които ферментират като бира „Смърт с кисело зеле“ в добре запечатано буре.

От време на време тези страсти кипват, преливат и оплескват всичко наоколо.

В хрониките не е отбелязано кой пръв запрати парче крем-пита. Нито пък към кого точно беше насочено. Но то удари едната от сиамските тризначки, при това точно тази, който имаше зъб на Феникс Огнеупорната Танцьорка с Ветрило. А тя хвърли чинията, която се заби в ухото на Дисекто. Докато той си търсеше главата, която бе отхвърчала след сблъсъка и се бе търкулнала някъде, някой обърна супника в скута на един от гълтачите на саби. А супата беше гореща.

Другият гълтач на саби удари един от акробатите на въже, а той се строполи върху Реймънд, който се опитваше да помогне на професора. Реймънд отърси акробата от себе си и по погрешка удари господин Аквафагоцит. Господин Аквафагоцит извади меча си. Срещу него незабавно се нахвърлиха три джуджета, двама клоуни, Херкулес — най-силният човек в цирка, Поли — дресьорката на пудели, Леонора — укротителката на лъвове, и Пуф — вълшебният дракон, които се чувстваха засегнати, че не ги бяха представили по-рано.

И точно в този миг нахлу полицията.

13

— О’кей момко, спипан си! — Полицаите, които нахлуха вътре, изглеждаха доста добре. Носеха онези красиви лъскави шлемове с плексигласови козирки отпред и онези бронежилетки, от които гърдите им се издуваха като на културисти. От глава до пети бяха пременени в изисканото униформено синьо.

Бяха направо страхотни.

Онзи, който извика: „О’кей момко, спипан си!“, не носеше шлем, а това беше достойно за съжаление, защото беше започнал да оплешивява и с шлем щеше да изглежда поне пет години по-млад.

Той обаче нямаше шлем и това си е.

Но пък имаше патлак.

— Ти си… — завъртя го на 360 градуса към бара — спипан?

Пол вдигна глава от вестника.

— Изпуснахте го. Тръгна си преди десет минути.

— Преди десет минути? — Инспектор С’Мърт дойде до барплота. — Нали ти казах да го заприказваш. Когато ми се обади по телефона, ти казах да го заприказваш.

— Ти за куку ли ме мислиш? — попита Пол. — Според теб човекът е заподозрян, че е сериен убиец. Изчаках го да напусне пределите на заведението и чак тогава се обадих по телефона. Бях воден от грижа за теб.

— От грижа за мен?

— Помисли си само за купищата бумащина, която би се наложило да изпишеш, ако се бях опитал да го заприказвам за по-дълго. Което така и така не бих могъл да направя, защото той си тръгна, преди да ти телефонирам. Но да предположим, че се бях опитал да го заприказвам; по някое време той би могъл да заподозре нещо, би могъл да извади някой автомат или нещо подобно и би могло да се създаде обсадно положение, при което невинни жертви биха могли да се озоват на огневата линия, а кръчмата би могла да изгори до основи и…

— Да, да, да. Ясно. Купища бумащина.

— Точно така. Обаче тук имам нещо за теб. — Пол извади нещо, завито в носна кърпа. Постави го внимателно на тезгяха и го разви.

— Това е чаша за уиски — каза инспектор С’Мърт.

— Това е неговата чаша от уиски — отбеляза Пол.

— Е, и?

— Ами можеш да свалиш от нея отпечатъци от пръстите му.

Инспектор С’Мърт поклати глава с гадното усещане, че пак ще стигнат до задънена улица.

— Защо ми е да свалям отпечатъци от нея? Бяхме в дома му. Там е пълно с негови отпечатъци.

— Тогава би могъл да ги сравниш с тях. Нали каза, че се дават петдесет лири за насочване по вярна следа?

— Добър опит — усмихна се инспекторът. — Обаче всъщност казах, че се дават петдесет лири за информация, която би могла да допринесе за арестуването му.

— Въпрос на семантика — каза Пол. — То си е едно и също.

— Изобщо не е едно и също. Трябва да знам къде се намира заподозреният точно в този момент.

— Петдесет лири — каза Пол. — За информацията. Петдесет лири.

Инспектор С’Мърт въздъхна отчаяно.

— Знаеш ли къде се намира сега заподозреният?

— Петдесет лири — каза Пол.

— Ама знаеш ли?

— Петдесет лири.

— Полицай, плати на този човек петдесет лири и вземи квитанция.

Полицаят със сестрата каза:

— Кой, аз ли?

— Кой, аз ли, сър — поправи го инспектор С’Мърт.

— Слава Богу — въздъхна облекчено полицаят. — Помислих, че имате предвид мен.

— Наистина имах предвид теб, момче. Плати на този човек петдесет лири.

— Нямам петдесет лири, сър. — Полицаят козирува. — Портфейлът ми е вкъщи, в спортното яке.

— Спортно яке? — Пол поклати глава. — Обзалагам се, че този има и чехли у дома.

— Има — каза полицаят, който нямаше сестра, но беше виждал заповед за обиск. — Виждал съм ги.