Най-страхотното шоу в космоса

Виждал съм и заповед за обиск.

— Полицай, веднага плати на този човек петдесет лири.

Полицаят, който си падаше по спортното облекло, заклати яростно глава.

— Нямам петдесет лири, сър. Но Дерек има.

— И аз нямам — запротестира полицаят, който нямаше сестра, чието име беше Дерек. (Дерек беше името на полицая, а не името на сестрата, която той нямаше — тя се казваше Дорис.)

— Има, сър. Той спестява за скутер.

— За скутер? — Пол отново поклати глава.

— Да, за скутер. И винаги носи парите в себе си.

— Не ги нося.

— Носиш ги пък.

— Млък! — Инспектор С’Мърт тресна с патлака си по тезгяха. Той изгърмя със страхотен трясък и избълва много дим.

Полицаите се хвърлиха един другиму в обятията, след което се изтъркулиха един връз друг на пода в разтреперана купчина.

Пол дори не трепна. Не мигна. Премести поглед от разбитото шише с уиски към лицето на инспектор С’Мърт, на което бе избила пот, а после го прехвърли към вестника си.

— Гръмна — каза той.

— Гръмна ли? — Инспекторът помириса димящото дуло.

— Десет лири глоба за стрелба с пистолет. Благодаря.

— Няма защо. Полицаи, станете от пода и платете на човека петдесет лири. Незабавно!

— Да, сър.

— Така — каза инспекторът, докато наблюдаваше как Пол брои парите, преди да ги мушне в джоба си. — Казвай сега къде е заподозреният?

— В дома на Драскача. Четиридесет и девет, петдесет, благодаря.

— И къде живее той?

— Хабер си нямам — каза Пол.

Инспектор С’Мърт се прицели в него с патлака си.

— Може да проверите в телефонния указател. — Пол измъкна един изпод тезгяха. — Казва се Филиз, Килгор Филиз.

— Е, какво мислите, господин Филиз?

Саймън си беше качил краката на канапето му.

Беше старинно канапе, претрупано драпирано с онзи вид отвратителни многоцветни вълнени покривки, с каквито собствениците на котки много обичат да прикриват драскотините от нокти по мебелите и така да придават повече уют на дома си.

Къщата на Драскача се намираше точно в края на уличката-чието-име-никой-не-смее-да-произнесе. Беше се сгушила зад тази на откачения стар майор. Около нея се издигаше висок, гъст плет. Саймън, които беше прекарал целия си живот в селото и мислеше, че познава всеки сантиметър от него, до този момент дори не подозираше съществуването й.

Вътре беше много уютно.

Всекидневната беше типична за хора от средната класа, които работят в града, а живеят в провинцията. Имаше купчини лъскави списания. Подредени по броеве. И едно компютърно устройство от онези, за които толкова се говори напоследък. От тия джаджи, дето приличат на електрически пишещи машини с прикрепен отгоре им телевизионен екран. Викат им текстообрадващи устройства. Имаше и голяма камина, която в студен зимен ден можеше да изгори толкова много пънове, че да стопли дори небето.

Стаята не беше точно по вкуса на Саймън.

— Какво мисля ли? — Драскачът отпи малка глътка сладко шери. Беше донесъл една три четвърти празна бутилка от кухнята. Пазеше я за гости, които нямаха намерение да се заседяват. — Разкажи ми, ако обичаш, още веднъж историята отначало.

— Всичко е много просто. — Саймън отпи от пълната си чаша, която след съприкосновението с устните му се оказа празна. — От това, което ми разказа за героя си, чийто прототип съм аз, излиза, че той си пада малко копелдак, нали? Но има златно сърце. И е един симпатичен вагабонтин.

— Ами да, придал съм му някоя и друга копелдашка черта. Всъщност, всичките му черти са копелдашки. Но независимо от това продължавай нататък.

— Той трябва да стори нещо голямо и вълнуващо. — Саймън сложи на масата миниатюрната си чашка и посегна към бутилката с шерито. Драскачът обаче я дръпна извън обсега му. — Не ти го казвам само защото съм прототип на героя ти, а защото, ако аз бях на негово място, щях да сторя нещо голямо и вълнуващо. Нали искаше да чуеш какво ще те посъветвам?

— Да, обаче съветът, който ми даваш, не е точно онова, което очаквах да чуя.

— Разбира се, че не е. Тъкмо затова си го забатачил със сюжета. Имаш нужда от свежи идеи.

— Трябва да призная, че новият сценарий, който предлагаш, е много вълнуващ. Героят ти не дава печалбата си за благотворителни цели, а бива обран от банда терористи. Той се спуска да ги преследва и си връща парите. Смяташ ли, че ще има достатъчно смелост, за да го направи?

— Обзалагам се, че… ъъ… той би го направил. Версията, според която си дава парите за благотворителни цели, ми се струва твърде пресилена. Точно тук сюжетът тръгва в погрешна посока.

— Мога да преработя целия пасаж така, че той изобщо да не спечели никакви пари.

— Не, не го прави… Той спечелва парите, открадват му ги, а после си ги открадва обратно.

— Мисля, че си прав — каза Драскачът и напълни чашата на Саймън до половината. — Версията с даването на пари за благотворителни цели никога не ми е допадала. Беше идея на издателите.

— Мамка им, така ще да е било. Кои каза, че са издателите? — попита Саймън. Сякаш не знаеше кои са.

— Инициалите им са З. В. Я. Р. Макар че не знам какво стои зад това съкращение. Чувал ли си някога за тях?

— Никога — поклати глава Саймън.

— Добре — каза Драскачът. — И така, той се втурва да преследва тези терористи, за които ти хрумна. Как обаче ще разбере къде да ги търси?

„Как, я?“ — помисли си Саймън.

— Там е целият номер. Ето, ти си написал книгата до половината, нали така? И не ти се иска да въвеждаш твърде много нови герои, нали? Те трябва да са свързани с някой, за когото вече си писал.

— Да — каза Драскачът. — Но с кого?

„Точно това искам ти да ми кажеш на мен, тъп педал такъв“ — помисли си Саймън.

— Ами това ти ще ми кажеш. Ако искаш да пишеш за тайна терористична група, която действа в селото, къде според теб трябва да бъде щабът й?

Драскачът се почеса по плешивото теме, а Саймън се усмихна, разкривайки чудесните си изкуствени зъби.

— Има една изоставена лесничейска колиба извън селото.

— Твърде малка е — каза бързо Саймън.

— Знаеш ли я?

— Знам за нея. Те трябва да са свързани с някой местен жител.

— С викария?

Саймън отново поклати глава. Когато му хрумна във „Веселите градинари“, този план му се виждаше съвсем прост. Линията на разсъжденията му беше следната: ако Драскачът е определен да напише бъдещата биография на Реймънд и действително не знае, че написаното от него е истина, а не литературна измислица, тогава той би могъл да го убеди да промени разказа си в частта, отнасяща се до него, Саймън, и