впечатление, че издайническото потрепване не означава нищо.
— Никога ли не сте се срещали?
— Никога.
— Името му не означава нищо за вас, така ли?
— И преди сте ме питали за него. Ще ви отговоря по същия начин: никога не съм познавал този плъх. — Симърс изправи гръбнак и го погледна предизвикателно.
— И никога не сте говорил с него дори по телефона, така ли?
Симърс погледна Гроул.
— Клиентът ми не беше ли достатъчно ясен, инспекторе?
— Бих желал да получа отговор.
— Не го познавам — заяви Симърс и се насили да се отпусне.
— Никога не съм говорил с него. — Пак се вторачи в Хоган и този път издържа без мигване и трепване. Иззад очите му надничаше само чист егоизъм и нищо друго. Ребус се запита как е възможно да го смятат за красавец, когато цялостният му поглед върху живота бе по принцип толкова грозен.
— Той не ви ли е телефонирал в… в офиса?
— Нямам офис.
— Говоря за офиса, който делите с вашия работодател.
Хубавецът се усмихна. Харесваха му купешките думи: „офис“, „вашият работодател“. Всички присъстващи знаеха истината, но продължаваха да играят тази игричка, а той харесваше игрите.
— Вече казах: никога не съм говорил с него.
— Странно, телефонната компания твърди обратното.
— Сигурно са сбъркали.
— Съмнявам се, господин Симърс.
— Слушайте какво, това вече сме го правили и преди. — Симърс се наведе напред. — Може да е навъртял погрешен номер и да е говорил с някой от хората ми и те да са му казали, че е сгрешил.
— Той разтвори ръце. — Така няма да се стигне доникъде.
— Съгласен съм с клиента си, инспекторе — намеси се Чарлс Гроул, записвайки набързо нещо със скъпата си писалка. — Това ще ни отведе ли донякъде?
— Това ще ни отведе, господин Гроул, до разпознаване на господин Симърс.
— Къде и от кого?
— В ресторант с господин Линц. Същият господин Линц, когото той не познавал и с когото никога не бил говорил, както твърди тук.
По лицето на Хубавеца бързо премина сянка на колебание и Ребус я улови. Колебание, не изненада. Той не отрече веднага.
— Разпознаване от член на персонала там — продължи невъзмутимо Хоган, — подкрепено от гост на ресторанта.
Гроул погледна клиента си, който мълчеше, вторачен така напрегнато в масата, че Ребус нямаше да се учуди, ако там се появи вдигаща дим дупка.
— Инспекторе — запълни паузата Гроул, — това е доста против правилата.
Хоган не му обърна внимание. В този момент за него в стаята бяха само той и Хубавеца.
— Какво ще кажете, господин Симърс? Ще коригирате ли версията си? За какво разговаряхте с господин Линц? Той търсеше ли женска компания? Доколкото знам, тази е вашата област на действие.
— Инспекторе, настоявам…
— Настоявайте на воля, господин Гроул: това няма да промени фактите. Питам се само какво ще каже господин Симърс в съда, когато го запитат за онова телефонно обаждане, за срещата в ресторанта… когато свидетелите го посочат с пръст и заявят истината. Сигурен съм, че разполага с богат запас от измислени историйки, но за този случай трябва да подготви някоя наистина много, много добра.
Симърс плесна масата с длани и почти се изправи на крака. Нямаше и грам тлъстина по мускулестото му тяло. Вените изпъкнаха ясно по ръцете му.
— Казах вече, никога не съм го срещал, никога не съм говорил с него. Точка, край на историята, финито! Вашите свидетели са лъжци! Вероятно точно вие сте ги инструктирали да лъжат! Това е всичко! — Той се отпусна на стола, натика ръце в джобовете си.
Тук в играта се намеси Ребус на вид с идеята да посъживи замиращ разговор между приятели.
— Чух — подхвърли небрежно той, — че работиш с по-елитни момичета, а не с обикновени бакали и сделките ти са най-малко трицифрени.
Симърс изсумтя и поклати отрицателно глава.
— Инспекторе — заблея пак Гроул, — не мога да разреша тези обвинения.
Симърс продължи да клати глава. В един момент като че ли искаше да каже нещо, но се овладя навреме и само се изсмя.
— Настоявам да ви напомня — продължи Гроул въпреки липсата на внимание от страна на когото и да било от присъстващите, — че клиентът ми ви оказа пълно съдействие по време на този скандален разговор.
Ребус хвана погледа на Хубавеца и го задържа. Имаше толкова много, което потискаше… което почти искаше да излее навън.
— Той ги харесваше вързани, нали? — подхвърли спокойно Ребус.
Гроул скочи, издърпа Симърс от стола.
— Брайън? — не спираше Ребус.
— Благодаря ви, господа — обяви самоуверено Гроул. Натика бележника в куфарчето си, щракна месинговите закопчалки. — Ако имате други въпроси, заслужаващи времето на клиента ми, ще ви помогнем с удоволствие. Но в противен случай ви съветвам да…
— Брайън?
Престън беше изключил магнетофона и се канеше да отвори вратата. Симърс вдигна ключовете от колата, плъзна тъмните очила на носа си.
— Господа — заяви той тържествено, — проведохме много полезен и стимулиращ разговор.
Ребус се изправи срещу него:
— Кой ги връзваше? — упорстваше той, вторачил поглед в очите му.
Хубавецът изсумтя презрително и пак поклати глава. Но се застоя за миг, докато адвокатът му се изнизваше от стаята.
— За него беше, не за тях — подхвърли той шепнешком на минаване.
За него беше.
Ребус се отправи към болницата. Постоя със Сами двайсетина минути. Двайсет минути размишления и проясняване на хаоса от информация в главата. Двайсет освежителни минути, в края на които той стисна признателно отпуснатата ръка на дъщеря си.
— Благодаря ти — промълви той.
Върна се в апартамента и няколко минути се бори с изкушението да прослуша телефонния секретар едва когато излезе от банята — раменете и гърба му го боляха след уморителното пътуване до Инвърнес. Нещо обаче го накара да натисне бутона. Джак Мортън.
„Отивам на среща с ТТ. Предлагам да се срещнем след нея. Десет и половина в «Окс». Внимавай: ще се опитам, но не обещавам. Пожелай ми успех.“
Дойде в единайсет.
В помещението отзад надуваха гайди. Отпред можеше да е сравнително тихо, ако двама от клиентите не разискваха високо служебните си проблеми: изглежда, се бяха отдали на това занимание от момента, когато офисът им бе затворил за деня, тъй като бяха все още с костюми, от джобовете на които надзъртаха сутрешните вестници.
Ребус запита Джак Мортън какво ще пие.
— Голяма чаша портокалов сок и лимонада.
