блокирайки отстъплението назад. Ребус разпозна Таравич и един от трепачите му от склада за скрап. Другите бяха непознати.
— Качвай се — заповяда Таравич и Ребус се превърна в затворник с придружители. Спряха пред вратата на апартамента му. — Отключи.
— Ако знаех, че ще дойдете, щях да осигуря няколко бири — направи опит за шега Ребус, докато ровеше из джобовете си за ключовете. Питаше се кое би било по-безопасно: да ги пусне вътре, или да ги задържи вън? Таравич взе решение вместо него, подавайки сигнал на горилите наоколо. Те сграбчиха ръцете му, чужди пръсти забъркаха из джобовете на сакото и панталоните му. Не беше проблем да открият връзката с ключове. Ребус успя да превърне лицето си в безизразна маска, без да смъква поглед от Таравич.
— Голяма грешка — обяви той спокойно.
— Влизай — заповяда Таравич. Блъснаха Ребус в коридора, завлякоха го до всекидневната. — Сядай.
Блъснаха го на дивана.
— Дайте ми възможност да приготвя чай поне — не се отказваше той. Вътрешно трепереше: знаеше всичко, което не можеше да си разреши да им каже.
— Хубаво местенце — отбеляза Розовия. — Липсва му обаче женска ръчичка. — Обърна се към Ребус. — Къде е тя? — Двама от мутрите се бяха втурнали да претърсват мястото.
— Коя?
— Как коя? Не е дъщеря ти… не и сега, когато е в кома.
Ребус се вторачи в него.
— Какво знаеш за това?
Двете мутри се бяха върнали в стаята и клатеха отрицателно глави.
— Чувам разни неща — заяви неопределено Таравич, придърпа стола и седна. Двама от хората му стояха зад дивана, а други двама — отпред.
— Разположете се удобно, момчета. Къде е Кърлежа, Джейк? — Сети се, че вероятно очакват този въпрос от него.
— На юг. За какво ти е? — Ребус сви рамене. — Жалко за дъщеря ти. Ще се оправи, нали? — Ребус не отговори. Таравич се усмихна. — Националната здравна служба… Аз лично не бих й се доверил. — Замълча за миг. — Къде е тя, Ребус?
— Добре обиграните ми детективски умения ми подсказват, че става дума за Кандис. — Което означаваше, че им се е измъкнала. Добила е достатъчно увереност в себе си. Ребус се гордееше с нея.
Таравич щракна с пръсти и силни ръце сграбчиха грубо неговите отзад. Единият от двете горили отпред се приближи, удари го жестоко в челюстта с юмрук и отстъпи място на втория, който се съсредоточи в корема. Сграбчиха го за косите и обърнаха лицето му към тавана. Когато го удариха със стегната отворена длан в откритото опънато гърло, стори му се, че ще повърне ларинкса си. Пуснаха го и той падна напред с ръце на гърлото, бореше се за глътка въздух. Два от зъбите му се клатеха, бузата му се бе спукала отвътре.
— За нещастие — говореше Таравич — аз нямам чувство за хумор. Така че, надявам се, съм достатъчно ясен, когато заявявам, че ще те убия, ако потрябва.
Ребус разтресе глава, прогони от нея всички тайни, цялата власт, която имаше над Таравич, повтаряйки: „Ти не знаеш нищо — нищичко!“
А на себе си заяви строго: „Ти няма — няма! — да умреш!“
— Дори… и да знаех наистина — опитваше се с мъка да урегулира дишането си, — нямаше да ти кажа нищо. Дори и двамата да се намирахме сред минно поле, пак нямаше да научиш нищо от мен. Искаш ли… да ти обясня защо?
— Дрънкаш глупости, Ребус.
— Няма значение кой си ти или какво си. Но ти търгуваш с човешки същества. — Ребус докосна с разтреперани пръсти разбитите си устни. — Не си по-добър от нацистите.
Таравич постави драматично ръка на гърдите си.
— Трогнат съм до сълзи.
Ребус се изкашля с мъка.
— Защо я искаш обратно? — Знаеше отговора: защото Таравич се канеше да се връща на юг, зарязвайки Телфорд зад гърба си, затънал до шия в лайна. Защото да се върне в Нюкасъл без нея, представляваше дребно, но болезнено поражение. Таравич беше максималист: искаше всичко без остатък. Искаше и най-малката троха в чинията си!
— Това не е твоя работа — отвърна той и пак даде знак. Отново го сграбчиха грубо, но този път Ребус направи опит за съпротива. Покриха устата му с опаковъчна лента.
— Всички ми повтарят колко изтънчен и аристократичен бил Единбург — обясняваше Таравич. — Няма да допусна да обезпокоя съседите с писъци. Поставете го на стол.
Ребус се съпротивляваше, но удар в бъбреците му го принуди да сгъне колене. Натиснаха го на стола и Таравич хвърли сакото си и се залови да откопчава златните копчета за ръкавели, за да може да навие ръкавите на скъпата риза на розови и сини райета. Ръцете му бяха мускулести, без косми, с кожа на петна като тази на лицето му.
— Кожно заболяване — поясни той, смъквайки очилата със синкави стъкла. — Някакъв далечен братовчед бил болен от проказа, така твърдят. — Разкопча горното копче на ризата си. — Не съм хубавец като Томи Телфорд, но се басирам, че ще ме определиш като майстор във всяко друго отношение. — Усмивчица към поддържащата армия, от Ребус явно не се очакваше да я разбере. — Можем да започнем, откъдето ти пожелаеш, Ребус. И ти, само ти ще решиш кога да спрем. Само кимваш, казваш ми къде е тя и аз напускам живота ти завинаги.
Приближи се до Ребус, лице, лъснато от пот, бледосини очи с малки черни зеници: консуматор и садист. Таравич почака няколко секунди, но Ребус не кимна и той се отдръпна. Намери настолна лампа до стола на жертвата си, настъпи с крак основата й и изтръгна кабела.
— Дайте го насам — заповяда той. Две мутри изтеглиха към него стола заедно с Ребус. Таравич проверяваше дали кабелът е включен към контакта и дали последният работи. Друг войник от малката му армия дръпна завесите и лиши децата отсреща от безплатно представление. Таравич люлееше демонстративно кабела в ръка, давайки възможност на Ребус да огледа добре оголените проводници — проводници, по които течеше ток. Двеста и четиридесет волта копнееха да се запознаят с него.
— Повярвай ми — не спираше Таравич, — това е едно голямо нищо. В Босна превърнаха мъчението във фино изкуство. В по-голяма част от случаите дори не търсеха признание. Помагал съм на няколко от по- интелигентните, на ония от тях, които знаеха кога точно да си плюят на петите. В началото се правеха доста пари, трябваше само да си достатъчно силен, за да ги вземеш. Сега се намесват политиците, влачат съдии със себе си. — Погледна Ребус.
— Ония, интелигентните, винаги знаеха кога да се оттеглят. Давам ти последен шанс, Ребус. Помни, само едно кимване. — Проводниците бяха само на някакви нищожни сантиметра от бузата му. Но Таравич размисли, насочи ги първо към ноздрите, а после към очите му. — Едно кимване само.
Ребус се гърчеше, но услужливи ръце на лакеи го натискаха на стола, сграбчили краката, ръцете, раменете, главата — дори бяха обхванали гръдния му кош. Стой, почакай! Шокът ще премине и през тях! Таравич блъфираше! Погледите им се срещнаха и Таравич се оттегли.
— Вържете го здраво за стола. — Лента с ширина пет сантиметра го прикова неподвижно към стола. — Сега вече няма шега, Ребус — обяви Таравич, после се обърна към хората си: — Държите го, докато се приближа, дам ли знак — отскачате встрани.
„Ще разполагам с частица от секундата, когато ме пуснат.“ — мислеше трескаво Ребус. Миг, в който да се освободи. Лентата не беше много здрава, но бе на няколко ката. Може би нямаше да се справи. Напрегна мускулите на гръдния си кош, но не усети и следа от поддаване.
— Започваме — заяви Таравич. — Първо лицето… после слабините. Ще проговориш, няма начин да не го сториш. И двамата го знаем. Колко точно издръжливост искаш да покажеш, зависи от тебе. Не смятам обаче, че това има някакво значение.
Ребус се опита да каже нещо иззад лентата.
