— Дали Линц и Линстек са едно и също лице… не мога да кажа. След войната бяха унищожени много документи.
— Но Джоузеф Линц е бил докаран тогава тук от съюзниците, така ли?
— Да.
— Защо?
— Линц беше нужен на тази страна, инспекторе.
Ребус наля уиски в изпразнената чаша на Абърнети — Харис почти не бе докоснал своята.
— Колко полезен?
— Беше учен с репутация. Като такъв беше канен да присъства на конференции и да чете лекции по целия свят. Той ни свърши много работа. Преводи, събиране на информация, вербуване.
— Вербувал е хора в чужбина, така ли? — Ребус се втренчи в Харис. — Да разбирам ли, че е бил шпионин?
— Извърши известна опасна и… и резултатна работа за тази страна.
— И получи наградата си — къщата на „Хериът Роуд“, нали?
— Изработил е всяко пени за нея в миналото.
Тонът на Харис се поизмени и Ребус наостри уши.
— Какво се случи?
— Стана… ненадежден. — Харис вдигна чашата, помириса я и я върна обратно, без да отпие.
— Пий, преди да се изпари — посъветва го Абърнети. Харис го погледна и лондончанинът веднага измърмори някакво извинение.
— Какво значи „ненадежден“ — запита Ребус, отблъсквайки настрани своята чаша.
— Започна да… фантазира.
— Решил е, че колега от университета е бил участник в Пътя на плъховете, прав ли съм?
Харис кимна.
— Пътят на плъховете се превърна във фикс-идея за него. Започна да си въобразява, че всички наоколо са свързани с него, че всички имаме вина. Параноя, инспекторе. Тя се отрази на работата му и го освободихме от задълженията му още преди години. Оттогава не е работил за нас.
— На какво тогава се дължи тоя интерес към него? Какво значение има, ако нещо от всичко това излезе наяве?
Харис въздъхна.
— Прав сте, разбира се. Проблемът не е в Пътя на плъховете или в идеята за участието на Ватикана в него или в която и да било от другите конспирации, за които се шушука.
— Тогава какъв е… — започна Ребус, но в този миг осъзна истината. — Проблемът е в хората — обяви той. — Другите, довлечени тук по Пътя на плъховете. — Кимна на себе си. — За кого говорим? Кой би могъл да бъде изобличен, ако колелото се завърти?
— Важни фигури — призна Харис, престана да се занимава с чашата си и постави длани върху масата. Не го каза, но красноречиво излъчи съобщението: „Това е сериозно, много сериозно“.
— За миналото ли говорим, или за настоящето?
— За миналото… и за хора, чиито деца са във властта.
— Членове на парламента? Министри? Съдии?
Харис клатеше глава.
— Не мога да отговоря на този въпрос, инспекторе: никой не ми е доверил подобна информация.
— Но знаете достатъчно, за да предположите вярно.
— Не се занимавам с предположения. — Втренчи се студено в него. — Занимавам се с известните факти. Добра максима — съветвам ви да я опитате.
— Но Линц е убит заради миналото си.
— Сигурен ли сте?
— Ако не е така, къде е смисълът?
— Детектив-инспектор Абърнети ме информира, че вероятно убийството е свързано с някои криминални елементи в Единбург, може би е въпрос на проституция. Всичко това е достатъчно гнусно, за да звучи достоверно.
— И щом като звучи достоверно, е достатъчно добро за вас, така ли?
Харис се изправи.
— Благодаря, че ме изслушахте. — Изсекна се, погледна Абърнети. — Трябва да тръгваме. Детектив- инспектор Хоган ни чака.
— Харис — обади се Ребус, — сам каза, че Линц е превъртял, превърнал се е в спънка. Кой ще докаже, че ти точно не си наредил да го очистят?
Харис сви рамене.
— Ако бяхме ние, краят му нямаше да е толкова очеваден.
— Автомобилна катастрофа, самоубийство, падане от прозорец.
— Сбогом, инспекторе.
Докато Харис крачеше към вратата, Абърнети се изправи, втренчил красноречив поглед в Ребус. Не промълви нито дума, но мълчаливото предупреждение беше повече от ясно:
„Нагазили сме в дълбоки води, а никой от нас не иска да е в тях. Направи си добро, плувай към брега.“
Ребус кимна и му подаде ръка.
34.
Два часът след полунощ.
Скреж покриваше стъклата на колата. Нямаше как да ги почистят — не трябваше да се отличават от другите коли, паркирани на улицата. Подкреплението се състоеше от още четири коли, намиращи се в двора на открит склад за строителни материали зад ъгъла. Уличните лампи бяха с отвити крушки и всичко тънеше в почти непрогледна тъмнина, на фона на която фабриката за наркотици изглеждаше като коледно дърво: охранителни светлини обливаха двора и сградата в ярка светлина, всички прозорци светеха — точно както през всяка друга нощ.
Никакво отопление в колите без номера: топлината ще стопи скрежа, а отработените газове от ауспуха ще ги издадат веднага.
— Това ми изглежда много познато — обади се Сайобан Кларк. За Ребус наблюдението на „Флинт Стрийт“ изглеждаше отдалечено с век. Кларк беше зад волана, а Ребус се свиваше зад нея: така имаха възможност да се наведат бързо, ако някой реши да огледа колите отблизо. Не го очакваха — нападението бе подготвено доста небрежно, — но следваха изпитани рутинни правила. Телфорд беше притиснат до стената и ангажиран с други неща. Сакиджи Шода все още беше в града — дискретен разговор с управителя на хотела ги бе осведомил, че се предвижда да напусне в понеделник сутринта. Ребус се обзалагаше, че Таравич и хората му вече са напуснали Единбург.
— Това яке сигурно доста топли — подхвърли Ребус. Кларк измъкна ръка от дебело подплатеното спортно яке и разтвори длан пред него. На нея лежеше нещо, наподобяващо малка запалка. Ребус я взе и веднага по дланта му се разля приятна топлинка.
— Какво е това?
Кларк се усмихна.
— Попаднах на него в един от ония каталози, които циркулират наоколо. Приспособление за затопляне на ръце.
— Как работи?
— Отоплителни пръчки. Всяка с трайност до дванайсет часа.
— И сега си с една топла и една студена ръка, така ли?
Тя измъкна от джоба и другата си ръка. На дланта й лежеше същата пръчица.
— Купих две — поясни тя.
— Трябваше да кажеш по-рано. — Ребус обгърна с пръсти топлата пръчица и напъха ръка в джоба си.
