Експлозия и във въздуха се запремятаха парчета тухли от зида. Ребус захвърли радиото, ръката му се заплете в предпазния колан. Кларк крещеше невъздържано, докато Ребус се измъкваше от колата.
Секунда по-късно камионът се вряза в нея сред писък на разкъсан метал, тя се плъзна назад и удари колата след нея. Улицата заприлича на ледена пързалка: камионът бе подбрал три коли по пътя си към магистралата.
Клейвърхаус крещеше по мегафона, задавен от прах:
— Не стреляйте! Полицаи наблизо! Полицаи наблизо!
Е, да, оставаше само да ги заковат със снайперистки огън от покриви и прозорци. Мъже и жени се измъкваха от колите, хлъзгаха се, падаха един върху друг. Някои от тях все още стискаха оръжие, но бяха замаяни и неадекватни. Задните врати на камиона, изкривени от първоначалния удар, се отвориха рязко и седем или осем мъже скочиха на улицата и се впуснаха в бяг. Двама от тях имаха автомати и изстреляха по три-четири куршума.
Викове, писъци, мегафон. Стъклената стена на портиерната се разби на хиляди парчета от случайно попаднал куршум. Ребус не виждаше Джак Мортън, нито Кларк. Лежеше по корем върху парче затревена площ, класическа поза за защита и поражение, при това напълно безполезна в първия смисъл. Прожектори заляха целия район в ярка светлина и един от гангстерите — Деклан от магазина — в момента се целеше в най-близкия от тях. Другите членове на бандата тичаха с все сила по улицата. Въоръжени бяха с автомати и бухалки. Ребус разпозна няколко лица: Али Корнуел, Дийк Макгрейн. Уличното осветление, естествено, не работеше и им осигуряваше нужното прикритие. Ребус се надяваше, че подкреплението отзад ще се включи навреме.
Да, те вземаха завоя — фаровете запалени, сирените — надути докрай. Завесите по прозорците на жилищните блокове наоколо се оживиха, ръце на невидими тела триеха запотените стъкла, стреснати очи се взираха в уличното шоу. А точно пред Ребус на около два сантиметра от носа му искреше дебело заскрежен стрък трева. Той различаваше всяко сребърно кристалче и сложната, красива плетеница, която бързо се топеше от дъха му. Студът проникваше в тялото му, но не смееше да мръдне: снайперистите тичаха към улицата — към него — от сградата, осветена като коледно дърво.
И Сайобан Кларк беше в безопасност: лежеше под колата. Добро момиче — бързи реакции.
На земята лежеше и друга полицайка, ранена в коляното. Тя го докосваше предпазливо, а след това вдигаше ръка и се взираше стреснато в собствената си кръв.
Нито следа от Джак Мортън.
Гангстерите стреляха безразборно по полицаите от подкреплението, разбиваха предните стъкла на патрулните коли. Извлякоха униформените от първата кола и четирима от бандитите се намъкнаха в нея.
Същото стана и с втората кола от подкреплението: униформите навън, трима от бандата — вътре. Колите бяха без предни стъкла, но в движение. Победоносни викове, размахване на оръжия. Двамата, останали върху платното на улицата, хладнокръвно се оглеждаха: преценяваха обстановката. Нима искаха да посрещнат там снайперистите, които се носеха към тях? Може би — може би искаха да подложат на още едно изпитание късмета си. В края на краищата, до този момент се бяха оказали големи късметлии. Клейвърхаус: „Нищо не трябва да зависи от късмета“.
Ребус коленичи, после стъпи на крака, без да се изправя. И той се бе оказал късметлия тази нощ — защо да изнасилва късмета си?
— Добре ли си, Сайобан? — прошепна той, втренчил поглед в двамата въоръжени бандити. Двете коли с бегълците бяха побрали седем от бандата. Двама са на улицата. Къде е десетият?
— Добре съм — отвърна Сайобан. — А ти?
— И аз. — Ребус й обърна гръб, промъкна се към кабината на камиона. Шофьорът бе припаднал, отпуснал кървяща глава върху волана. На седалката до него лежеше гранатометът, причинил огромната дупка във фабричния зид. Ребус го провери първо за оръжие, не намери такова, после потърси пулса му: нищо тревожно, ще се оправи. Позната физиономия: един от телохранителите на „Флинт Стрийт“, изглеждаше деветнайсет-двайсетгодишен. Извади белезници и го закопча за волана, после хвърли гранатомета на уличното платно.
Едва тогава закрачи към портиерната. Джак Мортън лежеше на пода без униформеното си кепе, покрит със счупени стъкла. Куршумът бе пробил десния горен джоб на униформеното му яке. Пулсът едва се долавяше.
— Господи, Джак…
В портиерната имаше телефон и Ребус се обади на „Бърза помощ“.
— Ранени полицаи пред фабриката на Маклейн на „Слейтфорд Роуд“! — Не отделяше поглед от неподвижното тяло на приятеля си.
— Къде точно на „Слейтфорд Роуд“?
— Повярвайте ми, няма опасност да ни отминете.
Петима снайперисти в черно отвън насочиха пушки към Ребус. Видяха го на телефона, видяха го да поклаща глава, отминаха. Забелязаха целите си на улицата: точно в този момент последните двама от бандата се качваха в патрулна кола. Заповед да спрат с предупреждение за стрелба.
Отговори нестройна пукотевица и Ребус бързо клекна. Ответен залп, оглушителен, но кратък.
Викове от улицата:
— Сгащихме ги!
Жалостив стон: един от тях бе ранен. Ребус погледна: другият лежеше неподвижно върху платното. Снайперистите крещяха на ранения:
— Хвърли оръжието, легни по корем, ръце на тила!
Отговор:
— Ранен съм!
Ребус на себе си:
— Копелето е само ранено — довършете го!
Джак Мортън лежеше в безсъзнание на пода. Ребус знаеше, че не трябва да го мести: можеше само да се опита да спре кървенето, нищо повече. Съблече якето си, сгъна го и го притисна към гърдите на приятеля си. Вероятно му причиняваше болка, но Джак бе извън нея. Измъкна отоплителната пръчица от джоба си: тя все още излъчваше топлинка. Притисна я върху дясната длан на Джак, сви безжизнените му пръсти върху нея.
— Дръж се, приятелю.
Сайобан Кларк на прага, очите й пълни със сълзи.
Ребус мина край нея, закрачи към улицата, където хора от Въоръжения екип за бързо реагиране поставяха белезници на ранения гангстер. Никой не обръщаше внимание на мъртвото му другарче. Малка група зрители наблюдаваха сцената отдалеко. Ребус се наведе над трупа, измъкна автомата от сгърчените му пръсти, върна се пред патрулната кола. Чу нечий вик:
— Той е въоръжен!
Ребус се наведе, докато цевта на автомата докосна тила на ранения. Деклан от магазина: тежко дишане, коса, сплъстена от пот, притискащ в смъртен ужас лице в уличната настилка.
— Джон…
Клейвърхаус. Нямаше нужда от мегафон: стоеше точно зад него.
— Наистина ли искаш да си като тях?
Като тях. Като Робота-подлец. Като Телфорд, Кафърти и Таравич. Пресичал беше разделителната линия и преди, имаше зад гърба си няколко пътешествия напред и назад. Стоеше с крак върху Деклан, горещата цев на автомата пърлеше тила на бандита.
— Моля, те, не… о, Господи, моля те… недей… не… не!
— Млъкни! — изсъска Ребус. Усети ръката на Клейвърхаус върху своята, щракна предпазителя.
— Джон, отговорността е моя. Прецаках се, не се прецаквай и ти.
— Джак…
— Знам.
Пред очите му се спусна мътна пелена.
— Те се измъкват.
