— Върни се да си доспиш — подкани я тихо той.
— Ела на закуска.
— Искам само да се прибера вкъщи… да дойда на себе си.
— Направи го у дома. Неделя е, няма закъде да бързаме. Можем да полежим малко повече.
— Не знам кога ще свърша тук.
Тя успя да улови погледа му.
— Не се самоизяждай, Джон. Не задържай всичко в себе си.
— Добре, докторе. — Целуна я пак леко по бузата. — А сега изчезвай.
Намери сили да й се усмихне и дори да намигне: и едното, и другото го накараха да се почувства като предател. Остана на вратата и я проследи с поглед. Когато беше с Рона, много пъти му се бе налагало да се преборва с изкушението просто да си вземе шапката и да обърне гръб веднъж завинаги на всичко и да запраши в нечия посока, независимо каква. Непосилните отговорности и ужасът на работата му, напрежението и силната нужда от свободна глътка въздух много често го бяха принуждавали да мечтае за бягство.
И сега се изкушаваше да блъсне вратата и просто да се отправи някъде — нямаше значение къде, само да не е тук, само да върши нещо друго. Но и това би било предателство. Имаше сметки за разчистване и причини да го направи. Знаеше, че Телфорд е някъде в тая сграда: в момента вероятно се консултираше с онова влечуго Чарлс Гроул и не обелваше нито дума пред когото и да било друг. Чудеше се как ли планират разпита му. Кога ще му кажат за записа? В кой момент ще го информират, че човекът, нает от него за охрана, е бил полицай? Кога ще му съобщят, че същият този човек е вече мъртвец?
Надяваше се, че ще го направят интелигентно. Надяваше се, че ще съумеят да го разклатят както трябва.
Не спираше да се пита — и не за пръв път — дали постигнатото си заслужаваше жертвите, усилията, времето. Някои ченгета гледаха на работата си като на игра, други я възприемаха като кръстоносен поход срещу Злото, а за голяма част от останалите тя беше само начин за изкарване на хляба. Запита се защо се бе обърнал към Джак Мортън. Отговори: защото искаше да включи в плана приятел, който да го държи в течение, защото смяташе, че Джак скучае и ще се зарадва на предложението; защото тактиката изискваше участие на човек извън Единбург. Причините бяха многобройни. Клейвърхаус бе запитал дали Мортън има семейство, близък, който да бъде уведомен за кончината му. И отговорът на Ребус беше: „разведен с четири деца.“
Обвиняваше ли Клейвърхаус? Какво по-лесно от това, когато колата вече се е преобърнала? От друга страна, репутацията на Клейвърхаус като интелигентно ченге беше създадена преди снощното кръвопролитие. А той се провали… сгромоляса се напълно.
Заледени пътища, трябваше да осигурят затварянето на портала. Избутването на блокиращите коли с конските сили само на един камион не беше проблем.
Снайперисти в сградата — превъзходно в затвореното пространство на двора, но не успяха да задържат там камиона и те се оказаха изцяло излишни.
Въоръжени полицаи зад камиона — риск от кръстосан огън.
Клейвърхаус трябваше да ги накара да изгасят двигателя или — още по-добра идея — да изчака, докато те сами го изгасят, и тогава да обяви присъствието си.
Джак Мортън трябваше да застане зад прикритие и да държи главата си ниско долу.
А Ребус трябваше да го предупреди.
Но викът му щеше да насочи вниманието на въоръжените бандити към него самия. Страх — това ли беше основното му чувство в този критичен момент? Простичък човешки страх. Като преди кървавата баня в оня бар в Белфаст, когато не посмя да се обади, за да не си навлече гнева на Робота-подлец, страх от приклада на автомат, вдигнат срещу него. Може би тази беше причината — никакво „може би“, точно тази е била причината — която обясняваше властта на Линц над него. Защото ако Ребус беше тогава във Вилфранш, пиян от неуспех, обзет от мечта за победа… ако беше войник от ротата на Линц там, обикновен раболепен лакей с автомат, наелектризиран от расизъм и загуба на приятели… кой би могъл да каже какво би направил?
— Господи, Джон, откога висиш тук?
Боби Хоган докосваше лицето му, опитваше се да измъкне папката от вкочанените му пръсти.
— Превърнал си се в къс лед! Хайде да се прибираме.
— Не ми е студено — прошепна Ребус. И сигурно бе така, как иначе да се обясни потта, която се стичаше по гърба и челото му? Как иначе да се обясни защо започна да трепери едва когато Боб Хоган го въведе в отопления коридор?
Хоган изля две големи чаши силно подсладен чай в гърлото си, без да му мигне окото. Управлението все още бръмчеше възбудено след нощния екшън по американски: шокът се преплиташе с всевъзможни слухове и теории. Ребус обясни действителното положение на Хоган.
— Ако никой не проговори, ще се наложи да пуснат Телфорд.
— А записа?
— Ще го задържат за друго време… ако са хитри.
— Кои го разпитват?
Ребус сви рамене.
— Самият Фермер Уотсън, поне според последната информация. Изглежда е започнал в двойка с Бил Прайд, но после зърнах Прайд в коридора, така че или почиват, или са се разменили.
Хоган поклати глава.
— Дяволска работа!
Ребус се втренчи в чашата чай пред него.
— Мразя захарта.
— Изпи първата чаша, без да ти мигне окото.
— Така ли? — Той отпи глътка и се сгърчи от отвращение.
— Между другото, какви ги вършеше навън, по дяволите?
— Връщах се към живота.
— Май обратното изглежда по-вероятно. — Хоган приглади непослушен кичур. — Посети ме човек на име Харис.
— Какво ще правиш?
Хоган сви рамене.
— Вероятно ще се направя на разсеян.
Ребус го изгледа втренчено.
— Възможно е да не се наложи.
36.
Колхун явно не обичаше полицейските управления: лицето му бе като отворена книга.
— Благодаря, че се отзовахте на поканата ни — опита се да го ободри Ребус.
— Нямах голям избор.
До него седеше адвокат, непознат мъж на средна възраст: да не би да е още някой от адвокатите на Телфорд? Не му пукаше.
— Може да се наложи да свикнете с липсата на избор, доктор Колхун. Знаете ли кой още е тук? Томи Телфорд, Брайън Симърс и компания.
— Кой?
Ребус поклати глава.
— Лошо, бъркате репликите. Трябва да ги познавате: говорихме за тях пред Кандис. — Колхун се изчерви. — Спомняте си за Кандис, нали? Истинското й име е Дуня, казвал ли съм ви го? Тя има дете някъде, син, който й е бил отнет. Може би ще го намери някой ден, а може и никога повече да не го види.
