Врагът на моя враг

Иън РанкинВрагът на моя враг

На Миранда

„Ако цялото време винаги съществува, цялото време е непоправимо.“

Т. С. Елиът1

„Отидох в Шотландия, но не намерих нищо, напомнящо за нея.“

Артър Фрийд, продуцент на „Брайгадун“

Книга първа

„Във висяща градина

превърни миналото“

Караха се във всекидневната.

— Слушай какво, ако държиш чак толкова на идиотската си работа…

— Какво искаш от мен?

— Знаеш какво!

— Скъсвам си задника от работа за нас тримата!

— Задръж тия простотии за себе си!

И в този момент я видяха. Държеше плюшеното мече Па Брун за одъвканото му ухо и ги гледаше от прага с палец в уста.

— Какво има, слънчице?

— Сънувах страшен сън.

— Ела тук. — Майката клекна, разтворила ръце за прегръдка. Но момиченцето изтича към баща си и обгърна с ръчички краката му.

— Ела, миличка. Ще те отнеса в леглото. — Загъна я грижливо и зачете приказка.

— Татенце — прекъсна го тя, — какво ще стане, ако заспя и не се събудя? Като Снежанка и Спящата красавица?

— Всички се събуждат, Сами. Достатъчно е само да ги целунеш. Целувката побеждава всички вещици и всички злобни кралици в света…

Целуна я нежно по челото.

— Умрелите не се събуждат — звънна сериозно гласче и тя притисна Па Брун към себе си. — Дори и когато ги целунеш.

1.

Ребус целуна дъщеря си.

— Наистина ли не искаш да те закарам?

Саманта поклати глава.

— Трябва да се поразтъпча и да разкарам тая пица.

Ребус пъхна ръце в джобовете си, напипа сгънати банкноти под носната кърпа. Дали да не й предложи малко пари — бащите май го правеха редовно. Но тя само ще се изсмее, знаеше го. Беше независима млада жена на двайсет и четири години — нямаше нужда от жеста и със сигурност не би приела парите. Тя дори се беше опитала да плати пицата, понеже била изяла половината, а той — само парче. Останалото беше в кутията под мишницата й.

— Довиждане, татенце. — Целуна го по бузата.

— А другата седмица?

— Ще ти звънна. Какво ще кажеш, да се съберем ли тримата? — Имаше предвид Нед Фарлоу, приятеля си. Сами говореше, вървейки назад. Последно махване с ръка и му обърна гръб. Закрачи уверено напред, завъртя глава надясно, после наляво, търсейки кратка пролука във вечерното движение, после пресече със същата целеустременост, без да се обръща назад. Но на отсрещния тротоар все пак се обърна и му махна жизнерадостно още един път. В нея едва не се сблъска младеж, вторачен в тротоара: от ушите му се точеха черните тънки проводници, свързани с касетофончето в джоба му. „Глупак! Обърни се и я погледни! — заповяда му мислено Ребус. — Не е ли невероятна?“ Но младежът влачеше крака по тротоара, без да отчете сияйното присъствие на младата жена.

А после Сами зави и изчезна от погледа му. Сега вече Ребус можеше само да си я представя: и той я виждаше да намества кутията с остатъка от пицата под мишница, да крачи с поглед, отправен твърдо напред; да докосва механично с палец дясното си ухо, което напоследък бе пробила за трети път. Знаеше, че носът й ще потрепва, ако мисли за нещо смешно. Знаеше, че ако поиска да се концентрира, може би ще захапе ъгълчето на ревера си. Знаеше още, че носи гривна от заплетени кожени ивички, три сребърни пръстена, евтин часовник с пластмасова каишка и тъмен циферблат. Знаеше, че кестенявата й коса не е боядисана. Знаеше, че отива на тържество в чест на Гай Фокс2, но не възнамерява да стои дълго.

Но истината беше, че не я познаваше, както му се искаше, и затова настояваше за тези съвместни вечери. Организирането им беше трудна работа: променяха се дати, отлагаха се в последната минута — понякога причината беше у нея, понякога — у него. Дори и тази вечер трябваше да бъде на друго място. Прекара механично пръсти по предницата на сакото си, опипа бомбичката във вътрешния джоб. После погледна часовника си и установи, че е почти девет. Можеше да ползва колата или да върви — не беше много далеко.

Гласува в полза на колата.

Закрачи из Единбург в нощта на фойерверките, вятърът търкаляше по тротоарите листа, обагрени с многоцветието на есента. Много скоро вече ще се наложи да стърже скреж от предните стъкла на „Сааба“ и ще усеща единбургската зима да стяга в леден обръч бъбреците му. Тя като че ли превземаше първо южната част на града, оставяйки северната за десерт.

След кратка (наказателна) командировка в Крейгмилър го бяха върнали отново в Сейнт Ленард. Трябваше да се отправи в тази посока — все пак още се водеше на смяна, — но плановете му бяха други. На път към колата си мина край три кръчми: бъбрене над бар-плота, цигари и смях, воня на алкохол, горещина — познаваше кръчмарската атмосфера по-добре от собствената си дъщеря. Две от трите кръчми се надуваха с „портиер“. Напоследък вече май не им викаха „горили“. Наричаха ги портиери или „мениджъри на входа“ — едри мъже без задръжки с обръснати глави. Единият беше с шотландска носия, униформен гол череп и смръщено лице с безброй белези от рани. Май се казваше Уоти или Уоли. Собственост на Телфорд. Може би всички бяха негова собственост. Пет думи на стената: „НЯМА ЛИ КОЙ ДА ПОМОГНЕ?“ Отчаяният им писък кънтеше неспирно над града, но кой го чуваше?

* * *

Ребус паркира на ъгъла до „Флинт Стрийт“ и се присъедини към братството на унилите пешеходци. Улицата се осветяваше само от рекламите на кафенетата и нощните локали. Имаше стълб с лампа, но