— Следователно случилото се е в границите на района ви. Но защо Националния отдел за…
— Искаме само да разберем какво точно е станало — прекъсна го Ребус.
— Обикновено падане, доколкото разбрах. Как е той, между другото?
— Колко мило — измърмори Клейвърхаус.
— В безсъзнание е — отговори Кларк.
— И вероятно скоро ще го вкарат в операционната. Или първо ще мине на рентген? Не съм много наясно с процедурите тук.
— Защо не поискате разяснение от някоя медицинска сестра? — подхвърли Клейвърхаус.
— Детектив-сержант Клейвърхаус, усещам в тона ви враждебност.
— Той така си говори — намеси се Ребус. — Тук сте, за да се уверите, че Даниел Симпсън ще си държи плювалника затворен. А ние сме тук да изслушаме лайнената каша, която вие двамата смятате евентуално да забъркате и да ни поднесете за дегустация. Добро резюме, нали?
Гроул наклони леко глава.
— Чувал съм за вас, инспекторе. Обикновено приказките циркулират в преувеличен вид, но не и когато става въпрос за вас, както установявам с удоволствие.
— Той е жива легенда — предложи услугите си Кларк. Ребус изсумтя и се отправи обратно към залата за „Бърза помощ“.
Пред затворена врата там седеше на стол униформен полицай с шапка върху коленете и разтворена книга с меки корици върху нея. Ребус го беше видял на същото място и преди половин час. Иззад вратата долитаха приглушени гласове. Униформеният висок, луничав, плах младеж се наричаше Редпат и бе от полицейското на Сейнт Ленард. Беше в управлението по-малко от година: ново попълнение, директно от университетската скамейка. Наричаха го Професора. Той затвори книгата при приближаването на Ребус, но задържа пръст на страницата, до която беше стигнал.
— Научна фантастика — обясни той. — Така и не успях да я надрасна.
— Има много други неща, които никога не успяваме да надраснем, синко. За какво става въпрос?
— Обикновените неща: заплашване на стабилността на времевия континуум, паралелни вселени. — Редпат го погледна. — Какво мислите за паралелните вселени?
Ребус кимна към затворената врата.
— Кой е вътре?
— Блъснат пешеходец, колата избягала.
— Сериозно ли е?
Професорът сви рамене.
— Къде е станало?
— На „Минто Стрийт“ — в горната част.
— Хванахте ли колата?
Редпат поклати глава.
— Чакаме да разберем дали жертвата ще може да каже нещо. А вие, господине?
— Нещо подобно. Пример на паралелни вселени.
Появи се Сайобан Кларк с друга чаша кафе в ръка. Кимна на Редпат, който веднага скочи на крака: вежливост, възнаградена с усмивка.
— Телфорд взема мерки да затвори устата на Дани — уведоми тя Ребус.
— Повече от очевидно.
— А междувременно ще отвърне на удара.
— Без съмнение.
Тя срещна погледа на Ребус.
— Той не беше съвсем наред. — Имаше предвид Клейвърхаус, но не искаше да споменава имена пред униформен полицай. Ребус кимна.
— Благодаря. — Подтекстът беше: „Ти бе права да замълчиш тогава.“ Сега Кларк и Клейвърхаус бяха партньори и нямаше защо да го настройва срещу себе си.
Отвори се врата и в коридора се появи млада лекарка с изтощен вид. Зад нея Ребус зърна легло, тяло върху него, медицински персонал, въртящ се около сложна апаратура. В следващия миг вратата се затвори.
— Ще направим сканиране на мозъка — обясни лекарката на Редпат. — Свързахте ли се със семейството й?
— Нямам име.
— Нещата й са вътре. — Лекарката отвори вратата и влезе. Сгънати дрехи върху стол, чанта под него. Лекарката я дръпна и пред очите на Ребус лъсна плоска бяла кутия.
Бяла картонена кутия за пица. Дрехи: черни дънки, черен сутиен, червена атлазена блуза. Черно спортно яке с качулка.
— Джон?
И черни обувки с почти петсантиметрови токчета, квадратни отпред, нови на вид, като се изключат драскотините от влачене по уличната настилка.
Не разбра как се озова в стаята. Лицето й бе скрито зад кислородна маска. Охлузено и натъртено чело, косата дръпната встрани. Ръцете й бяха изприщени, кожата от дланите й почти смъкната. Тя все още лежеше върху широка носилка на колела.
— Извинявайте, господине, трябва да излезете.
— Какво става?
— Този господин…
— Джон? Джон, какво има?
Махнали бяха обеците й. Три дупчици, едната по-червена от другите две. Лицето над чаршафа. Подуто, черно-синьо под очите, счупен нос, жестоки драскотини и по двете бузи. Виждаше жертва на пътно произшествие. Дъщеря му.
И той закрещя.
Кларк и Редпат трябваше да го издърпат насила вън с помощта на Клейвърхаус, който бе реагирал веднага на суматохата.
— Искам тая врата отворена! Затворите ли я, сте мъртви!
Опитаха се да го сложат на стола. Редпат спаси книгата си в последния момент, но Ребус я издърпа от ръцете му и я запрати надолу по коридора.
— Как можеш да четеш книга — крещеше той, — когато вътре е Сами? А ти седиш тук и четеш!
Чашата кафе на Кларк бе съборена, подът хлъзгав, Редпат полетя надолу, Ребус го блъскаше и виеше.
— Оставете тая врата отворена, моля ви! — настояваше Клейвърхаус пред лекарката. — Няма ли да му инжектирате успокоително?
Ребус прекарваше разтреперани пръсти през косата си и ревеше като смъртно ранено животно — сухи очи, дрезгав крясък, поток от думи, неразбираеми срички, сливащи се в див вой. Вторачи се в себе си, видя налудничавата щампа на фланелката и разбра, че това ще отнесе със себе си от тая нощ: спомена за фланелка на „Айрън Мейдън“ и ухиления демон с искрящи очи. Смъкна бясно сакото си, задърпа я лудо.
„Тя лежи зад тая врата — мислеше той, — а аз бръщолевя отвън, като че ли нищо не е станало!“ Била е там през цялото време, докато той се е моткал тук. В главата му прещракаха две неща: пътно произшествие; колата, излетяла от „Флинт Стрийт“.
Той впи пръсти в Редпат.
— Горната част на „Минто Стрийт“, така ли? Сигурен ли си?
— Какво?
