Врагът на моя враг

— Сами… горната част на „Минто Стрийт“?

Редпат кимна. Кларк веднага разчете мислите му.

— Грешиш, Джон. Те се отправиха в противоположна посока.

— Може да са завъртели обратно. Клейвърхаус хвана част от разменените изречения.

— Току-що говорих по телефона. Намерили са колата на ония от „Флинт Стрийт“. Бял ескорт, изоставен в Аргайл.

Ребус погледна Редпат.

— Бял ескорт ли е? Редпат поклати глава.

— Свидетелите говорят за кола с тъмен цвят.

Ребус се обърна, притисна длани към стената и замръзна там, вторачил поглед в боята, сякаш се надяваше да проникне в нея.

Клейвърхаус постави ръка на рамото му.

— Джон, сигурен съм, че тя ще се оправи. Лекарката отиде за успокоително, но междувременно какво ще кажеш за глътка от това тук?

Клейвърхаус стоеше пред него, преметнал сакото му на ръка, с бутилката уиски в другата.

Бомбичката за самоубийство.

Ребус взе бутилката, развинти капачката, забил поглед в отворената врата. Вдигна бутилката към устните си.

И пи.

Книга втора

„Във Висящата градина

никой не спи“

Почивка на море, паркирана каравана, дълги разходки и пясъчни замъци. Той седеше на шезлонг и се опитваше да чете. Слънце и студен вятър. Рона втриваше лосион против изгаряне по раменцата на Сами, мърморейки: „Не са нужни излишни рискове.“ Поръча му да си държи очите отворени, докато се върне от караваната с книгата си. Сами усърдно зариваше с пясък краката на баща си.

Опитваше се да чете, но мислеше за работата. Всеки ден от почивката тук се измъкваше да телефонира до службата. Уговаряха го да се отпусне, да се наслаждава на почивката и на семейството си, да забрави служебното напрежение. Почти бе преполовил някакъв шпионски трилър, но отдавна беше изгубил нишката на разказа.

Рона се стараеше, колкото можеше. Поискала бе да отидат някъде в чужбина, да прибавят малко блясък и горещина към слънцето, но плащаше той и накрая се озоваха тук, на брега на Файф, мястото на първата им среща. Надяваше ли се на нещо? Запалване на романтична искра може би? Идвал беше тук с родителите си, играл бе с брат си Майки, срещал беше други деца и ги бе изгубвал завинаги в края на двете седмици.

Опита се да чете, но работата по случая в момента отново зае изцяло съзнанието му После върху него падна сянка.

— Къде е тя?

— Какво?

Погледна надолу. Краката му бяха заровени в пясъка, но Сами не бе там. Откога е изчезнала? Скочи, огледа хоризонта. Виждаха се само няколко фигури, нагазили в студената вода до колене.

— Господи, Джон, къде е?

Той се обърна към дюните в далечината.

— Да не е мръднала към дюните?

Предупредили я бяха. Сред дюните имаше малки бърлоги, образувани от пропадане на пясъка: те теглеха децата като магнит. В началото на сезона родители бяха изровили десетгодишния си син от пясъците там — слава Богу, още дишащ.

Сега и двамата тичаха. Дюни, трева, никаква следа от Сами.

— Сами-и-и-и!

- Може да е влязла във водата.

— Къде ти бяха очите?!

— Съжалявам. Аз…

— Сами-и-и!

Дребна фигура в една от пясъчните пещери, подскачаща на четири крака. Рона протегна ръце, измъкна я навън, притисна я трескаво към гърдите си.

— Миличка, предупредихме те да не идваш тук!

— Аз бях зайче!

Ребус се взря в крехкия покрив на пясъчната пещера: пясък, смесен с корени на растения и треви. Удари го с юмрук и той веднага се срина. Рона го гледаше втренчено.

Край на почивката.

3.

Джон Ребус целуна дъщеря си.

— Ще се видим по-късно — извика той след нея, докато тя излизаше от кафенето. Успя да отдели време само за чаша еспресо и парче карамелов сладкиш от маслено тесто. Все пак определиха дата за вечеря в някоя пицария.

Беше трийсети октомври. Към средата на ноември ще е вече зима, ако природата реши да им стъжни живота. В училище бяха учили за четирите ясно разграничени годишни сезони, рисували ги бяха в ярки или убити цветове. Родината му обаче като че ли не знаеше за съществуването им. Внезапно затопляне сменяше безкрайно дългите зими: хората се събличаха по фланелки при появата на първите пъпки по дърветата — пролетта и лятото се сливаха в един сезон. А още в началото на листопада идваше и първият студ.

Сами му махна с ръка от улицата през прозореца и изчезна. Тя, изглежда, се бе превърнала в стойностен човек. Той все търсеше у нея някакви следи на нестабилност, останки от травмиране в детството или генетично предразположение към самоунищожение. Може би ще трябва да се обади на Рона някой ден и да й благодари: успя сама да отгледа положителен млад човек. Едва ли е било лесно. Хубаво би било, ако и той имаше участие в успеха, но не стана така. Сами порасна далеко от него. Същото беше и преди да се разделят: дори когато бе в една стая с жена си, в киносалона или на вечеря навън, най-съществената част от него беше далеко, концентрирана върху един или друг случай, върху въпроси, които не му даваха мира и на които трябваше да намери отговор, за да се отпусне най-сетне.

Ребус облече палтото си: нямаше друг избор, освен да се върне в офиса. Сами се бе отправила към нейния офис — продължаваше да работи с бившите затворници, помагаше им да се приспособят към живота извън стените на затвора. Отказала бе предложението му да я закара дотам. Искаше й се да сподели някои неща за приятеля си, Нед Фарлоу, но беше разбрала, че баща й я слуша с половин ухо: мислите му бяха заети почти изцяло с Джоузеф Линц — старата песен на нов глас. Дадоха му случая „Линц“ със забележката, че е точно за него: имаха предвид престоя му в армията и проявения интерес към случаи, превърнали се отдавна в история — Фермерът, шефът му, загатваше за Джон Библията3.

— Моите уважения — възрази тогава Ребус, — но това не ми звучи особено ласкателно. Виждам две причини за решението ви да ме натоварите с този случай: първата — никой друг няма да приеме да го докосне и с пръст, а втората — за известно време той ще ме държи настрани от всичко горещо.