Ребус поклати глава.
— Определено не. Чукът ще направи вдлъбнатина в черепа, а неговият е доста чисто срязан. Смятам, че са го подредили с касапски сатър или секира.
— Или мачете — добави Клейвърхаус. — Или нещо подобно. Кларк се вторачи обвинително в него.
— Усещам воня на уиски.
Клейвърхаус постави пръст на устните си.
— Нещо друго? — запита Ребус. Кларк сви рамене.
— Само една забележка.
— Каква?
— Тая фланелка ми харесва.
Клейвърхаус пусна няколко монети в автомата и той прилежно изплю три кафета. Обадил се беше в управлението, за да ги уведоми, че наблюдението е прекъснато, и бе получил заповед да стоят в болницата и да се опитат да измъкнат някаква информация от жертвата. Искаха поне името на нещастното копеле. Клейвърхаус подаде едната чаша на Ребус.
— Със сметана без захар.
Ребус я пое с една ръка. С другата стискаше дръжките на найлоновия плик с ризата. Смяташе да я спасява — добра риза беше, не бе за изхвърляне. Клейвърхаус се обърна към него.
— Джон, няма нужда да висиш тук.
Прав беше. Апартаментът му бе от другата страна на „Медоус“, на разстояние само една кратка разходка. Един ненужно голям и много празен апартамент. В съседния имаше студенти, които почти непрекъснато пускаха музика. Музиката на тяхното поколение, странна и чужда.
— Познаваш хората от бандата на Телфорд — подхвърли Ребус. — Не разпозна ли лицето му?
— Май е Дани Симпсън.
— Но не си сигурен, така ли?
— Ако е Дани, ще измъкнем от него само името му. Телфорд подбира хората си много внимателно.
Кларк се присъедини към тях и взе втората чаша кафе от колегата си.
— Дани Симпсън е — потвърди тя. — Току-що го огледах внимателно: почистили са кръвта от лицето му. — Отпи от кафето и се намръщи. — Какво става със захарта?
— И без нея си достатъчно сладка — подхвърли закачливо Клейвърхаус.
— Защо Симпсън? — запита Ребус.
— Оказал се е на погрешно място в погрешно време, а? — предположи Клейвърхаус.
— Освен това той е на доста ниско стъпало в йерархията им — добави Кларк. — Може да се приеме като лек намек.
Ребус я погледна. Къса тъмна коса, интелигентно лице, искри в очите. Умееше да работи със заподозрени, да ги предразполага и да ги изслушва търпеливо. Добра беше и на улицата: бърза и в краката, и в главата.
— Джон, ценя компанията ти, но няма защо да висиш и ти тук — подхвърли отново Клейвърхаус. — Винаги можеш да потеглиш.
Ребус огледа празния коридор.
— Преча ли или какво?
— Съвсем не. Но ти си само връзка — точка. Знам как работиш: лепваш се за случаите си като мида за скала. Виж какво стана с Кандис. Искам просто да кажа.
— …да не се тикам, където не ми е мястото, така ли? — Лицето му пламна. Негодникът каза: „Виж какво стана с Кандис“!
— Напомням ти само, че това е наш случай, не твой.
Ребус присви очи.
— Не те разбирам.
Кларк реши, че е време да се намеси.
— Джон, той иска да каже, че…
— Сайобан, не се обаждай. Човекът е грамотен, няма нужда от помощта ти.
Клейвърхаус въздъхна, смачка пластмасовата чашка и се огледа за контейнер за боклук.
— Джон, разследването на Телфорд означава да се държи под око Големия Гер Кафърти и бандата му.
— И?
Клейвърхаус се втренчи в него.
— Настояваш да ти кажа директно, така ли? Ще го получиш тогава. Вчера си ходил в затвора „Барлини“. В нашата работа тайните бързо стават явни. Видял си се с Кафърти и двамата сте си бъбрили известно време.
— Той ме извика — излъга Ребус. Клейвърхаус вдигна ръце.
— Ето, извикал те е и ти веднага си затърчал. — Той поклати многозначително глава.
— Май намекваш, че съм в джоба му, така ли? — Ребус неволно повиши глас.
— Момчета, момчета — обади се укорително Кларк. Вратите в дъното на коридора се разтвориха и дадоха път на млад мъж в тъмен делови костюм и куфарче в ръка. Той закрачи бодро към автомата за напитки, явно в добро настроение: тананикаше си някаква мелодийка. Когато стигна до тях, изключи музикалното оформление, постави куфарчето на пода и зарови в джобовете си за монети, после ги погледна с усмивка.
— Добър вечер. — Изглеждаше на около трийсет и една-две години. Черна коса, опъната назад, самотна къдрица между веждите. — Някой да има фунт на монети? — Пребъркаха джобовете си, не намериха достатъчно монети. — Няма значение. — Въпреки че автоматът упорито изписваше едно и също предупреждение „ТОЧНА СУМА“, той натика еднофунтовата монета и избра черен чай без захар. Наведе се да вземе чашката, но не бързаше да продължи бодрия си марш по коридора. — Вие сте полицаи — уточни той. Говореше проточено, леко носово: шотландска горна класа. Ухили се насреща им. — Не познавам никого от вас професионално, но не е трудно да се ориентира човек.
— А вие сте адвокат — предположи Ребус. Мъжът се поклони леко: познал беше. — Тук сте като представител на известния господин Томас Телфорд.
— Аз съм юридическият съветник на Даниел Симпсън.
— Не по врат, ами по шия.
— Разбрах, че току-що са приели Даниел тук. — Духна няколко пъти горещата течност и отпи от нея.
— Откъде разбрахте?
— Това едва ли е ваша работа, детектив…
— Детектив-инспектор Ребус.
Мъжът прехвърли чашата в лявата си ръка и подаде дясната.
— Чарлс Гроул. — Погледна фланелката на Ребус. — Това ли наричате „цивилно облекло“, инспекторе?
Клейвърхаус и Кларк също се представиха. Гроул успешно превърна простичкото раздаване на визитки в истинско шоу.
— Доколкото разбирам, чакате тук с надеждата да разпитате клиента ми.
— Познахте — отговори Клейвърхаус.
— Може ли да запитам защо, детектив-сержант Клейвърхаус? Или ще трябва да задам този въпрос на вашия шеф?
— Той не ми е… — Клейвърхаус късно забеляза предупредителния поглед на Ребус.
Гроул повдигна изненадано вежда.
— Не ви е шеф ли? А по чин е: той е инспектор, а вие — сержант. — Погледна тавана, потупвайки с пръст по чашата си. — Не сте колеги тогава — заяви той накрая, втренчвайки се в Клейвърхаус.
— Детектив-сержант Клейвърхаус и аз сме от националния отдел за разследване на криминални престъпления — обяви Кларк.
— А инспектор Ребус не е — уточни Гроул. — Очарователно.
— Аз съм от полицейското управление на Сейнт Ленард.
