— Последвайте ги! — изкрещя Ребус. Клейвърхаус вече бе запалил двигателя и рязко потегли на първа, а Кларк грабна радиото. Изхвърленият на тротоара успя да се изправи на крака, докато Ребус пресичаше улицата. Подпря се с ръка на витрината на кафенето, притиснал другата към главата си. Нещастникът, изглежда, усети присъствието на Ребус и се заклати срещу него.
— Господи! — закрещя той. — Помогни ми! — Падна пак на колене с ръце, гърчещи се над скалпа му, и лице, обляно в кръв. Ребус коленичи пред него.
— Ще извикаме „Бърза помощ“ — зауспокоява го той. Зад прозореца на кафенето се бе насъбрала тълпа. Вратата се отвори и двама младежи застанаха на прага като зрители на уличен театър. Ребус ги разпозна веднага: Кени Хустън и Хубавеца. — Не висете там като прани гащи, направете нещо! — изкрещя им той. Хустън погледна Хубавеца, но последният не помръдна. Ребус извика „Бърза помощ“ по мобифона си, без да снема поглед от Хубавеца: черна къдрава коса, туш за очи. Черно кожено яке, черно поло, черни джинси. Стоунс: „Боядисай го в черно“. Но лицето му бе тебеширенобяло като напудрено. Ребус се приближи до вратата. Зад него се понесе вой на болка, отлетя нагоре, отекна в смълчаното нощно небе.
— Не го познаваме — заяви Хубавецът.
— Не съм питал познавате ли го или не, помолих за помощ.
Хубавецът дори не мигна.
— Не чувам вълшебната думичка.
Ребус приближи заплашително лице към неговото. Хубавецът се захили, кимна на Хустън и той отиде за кърпи.
По-голяма част от клиентите се върнаха по масите. Един от тях се взираше в кървавия отпечатък върху стъклото. Ребус зърна друга група на прага на стая в дъното на заведението с централна фигура Томи Телфорд: висок мъж с изправени рамене, сега предизвикателно разкрачен. Изглеждаше почти като войник преди атака.
— Смятах, че се грижиш за момчетата си, Томи! — извика му Ребус.
Телфорд погледна право през него, после се обърна, върна се в стаята и вратата се захлопна зад гърба му. Нов порой писъци зацепиха въздуха. Ребус грабна кърпите от Хустън и изтича към нещастника. Той пак се беше изправил на крака и размахваше ръце като боксьор в глуха защита.
— Смъкни ги за секунда. — Човекът ги отлепи от сплъстената коса и Ребус видя част от скалпа му да си вдига заедно с тях, сякаш бе прикрепен към черепа му с ластик. Тънка струя кръв удари Ребус в лицето. Той се обърна и тя улучи ухото му, после врата. Заслепен, той успя все пак да метне една от кърпите върху главата на нещастника. — Дръж я така. — Улови ръцете му и ги натисна върху кърпата. Силни предни фарове: полицейска кола без номер. Клейвърхаус бе смъкнал стъклото до него.
— Изпуснах ги в Козуейсайд. Сигурно открадната кола. Ще я изоставят при първа възможност.
— Трябва да го откараме в „Бърза помощ“. — Ребус отвори задната врата. Кларк беше намерила кутия с книжни носни кърпи и бързо изтегли няколко.
— Едва ли ще му помогнат — поклати глава Ребус, когато му ги подаде.
— За тебе са — уточни тя.
2.
Кралската болница беше само на три минути път с кола. „Бърза помощ“ се подготвяше за прием на евентуални жертви на фойерверки и самоделки. Ребус влезе в тоалетните, съблече се и се изми, доколкото можа. Усещаше ризата си влажна и студена при допир с тялото му. Струя кръв бе засъхнала на гърдите му. Обърна се и огледа гърба си в огледалото — там имаше още. Изтегли от ролката куп сини книжни кърпи за лице, смачка ги и ги намокри. В колата му имаше дрехи за смяна, но сега тя дремеше на „Флинт Стрийт“. В тоалетната влезе Клейвърхаус.
— Мога да ти предложа само това — обяви той, подавайки му черна фланелка с крещяща щампа отпред — зомби с демонски очи, размахващ коса. — На един от младшите лекари е и той поиска да му обещая, че ще я върна. — Ребус се изсуши с друга шепа книжни кърпи и запита Клейвърхаус как изглежда.
— Има още на веждата ти. — Внимателно избърса пропуснатото от Ребус.
— Как е той? — запита Ребус.
— Смятат, че ще прескочи трапа, ако мозъкът му не се инфектира.
— Какво стана според тебе?
— Вест за Томи от Големия Гер.
— От хората на Томи ли е?
— Не казва.
— Какво казва тогава?
— Паднал по стълбите и си счупил черепа на долното стъпало.
— А защо го изръсиха пред вратата на Томи?
— Не си спомнял. — Клейвърхаус замълча за миг. — Джон…
— Какво?
— Една от сестрите ме помоли да ти съобщя нещо.
Тонът му бе достатъчно красноречив, за да му подскаже за какво става дума.
— Тест за СПИН ли?
— Смятат, че е редно да го направиш.
Ребус обмисли нещата. Кръв в очите, ушите, струи кръв, стичащи се надолу по гърба му. Огледа се: никакви драскотини.
— Ще изчакам известно време.
— Може би ще трябва да се откажем от наблюдението — продължи Клейвърхаус. — Да ги оставим да се оправят сами.
— И да ангажираме цял керван линейки за труповете, така ли?
Клейвърхаус изсумтя.
— Това в стила на Големия Гер ли е?
— Може да се каже — отвърна Ребус.
— Но не и убийството в оня нощен клуб, така ли?
— Позна.
Клейвърхаус се изсмя безрадостно, после разтърка уморено очи.
— Така и не стигнахме до ония пържени картофки, а? Господи, едно питие ще ми се отрази добре.
Ребус измъкна от вътрешния си джоб бутилчицата с четвърт уиски „Белс“.
Клейвърхаус нямаше вид на изненадан, докато разчупваше печата. Отпи добра глътка, притика я с още една и върна бутилчицата на Ребус.
— Точно според лекарските предписания. Ребус завинти капачката.
— Няма ли да пийнеш малко?
— Въздържател съм — отговори Ребус.
— От кога?
— От лятото.
— Защо я мъкнеш тогава?
Ребус я погледна.
— Защото тя не е това, което изглежда.
Клейвърхаус го зяпна учудено.
— Какво е тогава?
— Бомба. — Ребус пусна бутилчицата във вътрешния си джоб. — Бомбичка за самоубийство.
Върнаха се в „Бърза помощ“. Сайобан Кларк ги чакаше, увиснала пред плътно затворена врата.
— Наложи се да го упоят — съобщи тя. — Пак скочи и се развилня.
Тя посочи пода: капки кръв, размазани от стъпки.
— Имаме ли вече име?
— Не предложи такова. Никакви документи в джобовете му, само двеста лири — ясно, не е нападение с цел кражба. Какво ще кажеш за оръдието на труда? Чук ли е?
