счупена. От полицията бяха помолили общината да не бърза да заменя счупените улични лампи — тъмнината улесняваше работата им. Само някои от прозорците на жилищните блокове наоколо пръскаха бледа светлина. До бордюра бяха паркирани няколко коли, но само в едната имаше хора. Ребус отвори задната врата и се настани на свободното място отзад.
На предната седалка седяха мъж и жена, отчаяни и вкочанени на вид: детектив-полицай Сайобан Кларк, бивша колежка от Сейнт Ленард, но повишена наскоро и преместена в Националния отдел за разследване на криминални престъпления, и детектив-сержант Клейвърхаус от същия отдел. Двамата бяха част от екип, натоварен с двайсет и четири часово наблюдение на Томи Телфорд. Отпуснатите им рамене и бледи лица разкриваха не само отегчение, но и пълната убеденост, че наливат вода в каца без дъно.
Усилията им бяха напразни, защото Телфорд владееше улицата. Никой не паркираше тук, без той да знае кой е и защо го прави. Останалите две коли до тяхната бяха „Рейндж Ровъри“ и принадлежаха на бандата му. Всички други марки коли се набиваха на очи от пръв поглед. Отделът на Клейвърхаус и Сайобан имаше специален микробус, приспособен за този тип наблюдения, но той не можеше да се използва на „Флинт Стрийт“. Всеки микробус, паркиран тук по-дълго от пет минути, се оглеждаше внимателно от двама биячи на Телфорд, обучени да бъдат едновременно учтиви и заплашителни.
— Наблюдение под прикритие — виж ми окото! — изръмжа Клейвърхаус. — Нито сме под прикритие, нито има нещо за наблюдаване. — Разкъса със зъби крещящо оцветената опаковка на шоколадова вафла и кавалерски предложи първата хапка на Сайобан, но тя отказа.
— Жалко за онези апартаменти там — въздъхна тя, взирайки се през предното стъкло. — Съвършени са за нашата цел.
— Като се изключи фактът, че до един са собственост на Телфорд — парира я Клейвърхаус.
— Няма ли поне един свободен? — запита Ребус. Престоял бе в колата не повече от минута, а пръстите на краката му вече се бяха вкочанили.
— Има няколко празни — отговори Сайобан. — Телфорд ги ползва за складове.
— Но никой не може да мине незабелязано през главния вход — допълни Клейвърхаус. — Пробвахме с инкасатори и водопроводчици.
— Кой се направи на водопроводчик?
— Ормистън. Защо?
Ребус сви рамене.
— Кранът в банята ми трябва да се ремонтира.
Клейвърхаус се усмихна. Той беше висок и слаб, с големи черни кръгове под очите и оредяваща руса коса. Другите често го подценяваха заради бавните му движения и говор. Но някои от тях понякога откриваха, че прякорът му Свирепия Клейвърхаус беше напълно заслужен.
Кларк погледна часовника си.
— Още деветдесет минути до смяната.
— Бихте могли да позатоплите малко — подхвърли Ребус. Клейвърхаус се обърна към него.
— Кажи го на нея. Не разрешава.
— Но защо? — Ребус зърна ухилената физиономия на Кларк в огледалото за задно виждане.
— Защото трябва да се пусне двигателят — заобяснява Клейвърхаус, — а да го правиш, когато не отиваш никъде, означавало прахосване на енергия плюс глобално затопляне или нещо такова.
— Точно така е — потвърди Кларк.
Ребус намигна на отражението й в огледалото. Изглежда, Клейвърхаус я одобряваше, а това означаваше приемане и одобрение от целия екип във Фетс. Ребус Самотникът й завиждаше за рядко срещания талант да се слива бързо с обкръжението.
— С отопление или без, всичките ни усилия отиват на вятъра — продължаваше да се жалва Клейвърхаус. — Онова леке знае, че сме тук. Микробусът беше разобличен само за двайсетина минути, играта с водопроводчиците изгърмя като спукан балон, преди Ормистън да прекрачи прага — и ето ни сега тук, единствените живи души на цялата улица. Незабележими сме като двойка улични клоуни!
— Видимо присъствие като възпиране — подхвърли Ребус.
— Е, няма що! Още няколко нощи видимо присъствие и наш Томи ще стане благочестив и ще поеме по правата пътека. — Клейвърхаус се опита да се намести по-удобно. — Нещо ново за Кандис?
И Сами бе запитала за същото. Ребус поклати глава.
— Все още ли смяташ, че е отвлечена от Таравич? Не допускаш бягство, така ли?
Ребус изсумтя.
— Само защото ти се иска те да са в дъното на станалото, още не означава, че е точно така. Съветвам те да го оставиш на нас. Забрави за нея. Достатъчно си ангажиран с нещата около Адолф.
— Не ми напомняй.
— Успя ли да намериш Колхун?
— Излязъл е внезапно в отпуска. На офиса му е лепната медицинска бележка.
— Според мен справихме се с него.
Ребус осъзна, че гали механично вътрешния джоб на сакото си.
— Сега Телфорд в заведението ли е?
— Влезе преди час — отговори Кларк. — Отзад има личен офис. Освен това той като че ли си пада по карането на мотоциклет-симулатор.
— Трябва да внедрим някого в това заведение — обади се Клейвърхаус. — Или това, или подслушвателни устройства.
— Чуваш ли се? Не можахме да вкараме дори водопроводчик, ти говориш за човек, снабден с шепа радиомикрофони!
— Едва ли ще успеем да направим нещо по-лошо — изкоментира Клейвърхаус, включи радиото и затърси станция с музика.
— Само не кънтри и уестърни — застена Кларк.
Ребус се вторачи в заведението на Телфорд. То беше добре осветено, долната половина на прозореца бе покрита с мрежесто перде, а на горната се кипреха думите: „Тлъсти хапки за дребни суми“. Там бе залепено и менюто, а на тротоара отвън имаше табло за сандвичите и работните часове: от 6:30 сутринта до 8:30 вечерта. Заведението работеше вече час след оповестеното време за затваряне.
— Как е с разрешителните?
— Има адвокати — отвърна Кларк.
— Това е първото, което пробвахме — допълни Клейвърхаус.
— Подал е молба за разрешение да работи в късните часове. Да виждаш оплакващи се съседи наоколо?
— Харесвате ми — въздъхна Ребус, — а още повече ми допадат сладките приказки с вас, но…
— Край на връзката, а? — подхвърли Кларк. Запазила бе чувството си за хумор, но Ребус виждаше колко е уморена. Нередовен сън, тяло, измъчено от студа и потискащата скука от наблюдение, което знаеш, че ще те отведе най-много до под кривата круша. А като капак на всичко се налагаше да партнира на Клейвърхаус: никакъв запас от интересни истории и непрекъснато напомняне, че трябва да правят всичко „правилно“, тоест според предписанията.
— Направи ни една услуга — обади се Клейвърхаус.
— Казвай.
— Срещу „Одеон“ има магазинче за пържени картофки.
— Какво искаш?
— Едно пакетче.
— А ти, Сайобан?
— Минерална вода.
— Джон, помоли ги между другото за бутилка гореща вода — добави Клейвърхаус, докато Ребус се изнизваше от колата.
В този миг на улицата се появи кола, която закова спирачки с непоносимо скърцане точно пред входа на заведението. Задната врата към бордюра се отвори, в следващия миг тя изфуча и изчезна с все още отворена врата. На тротоара сега имаше нещо гърчещо се и пълзящо, което май се опитваше да се изправи на крака.
