— Освобождавам те от всички други ангажименти — отвърна невъзмутимо Фермерът, — за да имаш възможност да пресееш наличните материали по случая и да прецениш дали нещо от тях ще мине за улика. Разпитай господин Линц, ако прецениш за нужно. Прави каквото намериш за необходимо и ако установиш, че си открил достатъчно материал за предявяване на обвинение.
— Няма да открия нищо, знам го. — Ребус въздъхна. — Това вече е правено. Нали заради това закриха отдела за военни престъпления. Този случай отдавна е затрупан от пепелта на времето. — Поклати глава. — Кой настоява да се изравя отново?
— Изключвам те от случая на господин Сладкия. Бил Прайд ще работи върху него.
Въпросът беше решен: Линц бе закопчан за Ребус. Случаят „Линц“ започна с история, прочетена по новините, и с документи, предадени на неделен седмичник от Бюрото за разследване на холокоста в Тел Авив. На вестника бе подадено името Джоузеф Линц: според агентите на Бюрото той живее спокойно под фалшиво име в Шотландия от края на войната, а в действителност е Йозеф Линцстек, роден в Елзас. През юни 1944 година лейтенант Линцстек влиза в градчето Вилфранш д’Албаред, район Корез — Франция, начело на Трета рота на есесовски полк, част от Втора танкова дивизия. Есесовците изкарват навън цялото население на градчето — мъже, жени, деца. Болните били отнесени от леглата им, възрастните — от инвалидните колички, бебетата — от креватчетата им.
Девойче, евакуирано от Лорен и запознато отчасти с методите на германците, се скрива на тавана на къщата и проследява всичко оттам. Хората били събрани на площада. Там изкарват и децата от училище — от тавана девойчето вижда съученичките си да се присъединяват към семействата си. Този ден то не било на училище заради възпалено гърло и треперило дали някое от другарчетата му няма да спомене за него пред германците.
Настъпил смут, когато кметът и другите първи граждани — между тях свещеникът, адвокатът и докторът — се осмеляват да протестират пред офицера, командващ операцията. Насочват автомати към тълпата и ги бият жестоко с приклади. После изваждат яки въжета, мятат ги по клоните на дърветата около площада, вдигат окървавените мъже на крака и вкарват главите им в клуповете. Заповед — вдигнатата ръка рязко се смъква — войници дърпат всяко въже и шестте мъже се загърчват над земята, ритайки безпомощно с крака, докато замрат.
Според спомените на момичето всички умирали трудно — бавна, продължителна агония. Над площада се срива тишината на ужаса. Всички разбират, че не става въпрос за проверка на документи. Още лаещи заповеди и войниците отделят мъжете и ги откарват в хамбар на края на града, а останалите затварят в църквата. На празния площад остават само около дузина войници с пушки през рамо. Те бъбрят, разменят шеги, ритат камъчета в прахта. Един от тях влиза в кръчмата, пуска радиото и над площада се понася танцова музика, заглушаваща шумоленето на листата над полюшващите се трупове.
„Странно — спомня си по-късно момичето. — По някое време престанах да ги възприемам като трупове. Сякаш се бяха превърнали в нещо друго, в част от дърветата.“
А после — оглушителна експлозия и от църквата се вдигат облаци дим и прах. Кратка тишина, сякаш в света е бил създаден моментен вакуум, разкъсана после от писъци и картечен огън. По някое време стрелбата спира, но тя продължавала да я чува. Нужно й е било време да осъзнае, че се стреляло и в далечината.
Хамбарът.
Хората от околните села я намират по някое време увита само в шала на починалата й баба, измъкнат от стар куфар на тавана. Оказва се, че и други успяват да избегнат клането. Войниците, стреляли в хамбара, отначало са се целели ниско и първата редица мъже са били улучени под кръста и по-късно са били защитени от труповете, нападали върху тях. След запалването на хамбара изчакват, доколкото е било възможно, и се измъкват изпод купчината тела. Четирима от тях успяват да оцелеят, двама с обгорени коси и дрехи. Единият умира по-късно от раните си.
Трима мъже и девойче, почти дете — единствените останали живи.
И досега не се знае точно колко души са намерили смъртта си този ден. Никой не знае колко са гостували тогава на роднини, познати и приятели, колко бегълци от други селища са били в градчето. Направен бил списък с около седемстотин имена на хора, вероятно загинали този ден там.
Ребус седна на бюрото си и разтри очи. Момичето беше все още живо, сега вече пенсионерка. Тримата мъже бяха мъртви, но са били живи по време на процеса в Бордо през 1953 година — разполагаше с резюмета от показанията им на френски. Много от материалите, пръснати по бюрото му, бяха на френски, а Ребус не разбираше този език. Наложи се да отиде до факултета за модерни езици на университета и там се свърза с Кирстин Мийд, преподавателка по френски, но знаеща и немски език — изключително полезно съчетание, тъй като част от документите бяха на немски. Ребус имаше само една страница на английски — кратко резюме на процеса, предадено от ловците на нацисти. Процесът започва през февруари 1953 година и трае един месец. На него присъстват само петнайсет души (шест немци и девет френски елзасци) от седемдесетте и пет мъже, разпознати като част от немската рота, вилняла във Вилфранш. Нито един от обвиняемите не е бил офицер. Един от немците получава смъртна присъда, другите — присъди между четири и дванайсет години затвор, но елзасците са били освободени веднага след процеса. (В Елзас е имало брожения и в усилието си да обедини нацията, правителството им дава амнистия.) Междувременно осъдените немци вече били излежали присъдите си.
Оцелелите от Вилфранш посрещат решенията на съда с ужас и отврат.
Още по-странно за Ребус бе участието на Англия в цялата история: в страната откриват двама немски офицери, участвали в масовото убийство, но съответните служби отказват да ги предадат на френските власти — вместо това ги екстрадират в Германия, където престъпниците живеят дълъг и спокоен живот. Ако Линцстек е бил хванат тогава, сега нямаше да се вдига тоя шум.
Политика, всичко бе резултат на политика. Ребус вдигна поглед и видя пред бюрото си Кирстин Мийд — висока, стройна, безупречно облечена, модно гримирана млада жена. Днес беше с костюм (полата едва докосваше коленете) и дълги златни обици. Отворила беше вече куфарчето си и вадеше сноп листи от него.
— Последните преводи — обяви тя.
— Благодаря.
Ребус погледна бележката пред себе си: „Нужно ли е пътуване до Корез?“ Фермерът беше изтъкнал, че ще получи пълна подкрепа. Погледна Кирстин Мийд и се запита дали бюджетът ще поеме и разноските на екскурзовод. Тя седеше пред него и в момента си слагаше очила за четене с модна рамка.
— Искате ли кафе?
— Днес съм малко напрегната, исках само да хвърлите поглед на този текст. — Тя постави два листа на бюрото му. Единият бе копие от доклад на немски, написан на пишеща машина.
— Наказателните мерки — прочете той — предизвикаха очебийно подобрение на морала и сега хората са забележимо по-дисциплинирани.
— Предполага се, че това е докладът на Линцстек до командира му — обясни тя.
— Къде е подписът?
— Само напечатано на машина име, подчертано.
— Няма да помогне за идентифицирането на Линцстек.
— Така е, но дава причината за масовото убийство.
— Малка възстановителна почивка за момчетата. — Тя го изгледа студено. — Извинявай. — Вдигна виновно ръце. — Прекалено много говоря, знам. Вашето обяснение звучи напълно логично: лейтенантът като че ли наистина се е опитвал писмено да оправдае стореното.
— Заради поколенията ли?
— Може би. В края на краищата тогава те току-що са били тръгнали надолу по хълма.
Той прехвърли набързо другите преводи.
— Нещо друго?
— Няколко допълнителни доклада, нищо особено. Както и част от свидетелските показания. — Погледна го с бледосиви очи. — Обсебва те след време, нали?
Срещна погледа й и й кимна.
