— Извинявам се, малко съм… — завъртя ръка до главата си.
— Нищо чудно — след време тези неща се впиват в тебе като пиявици, както вече казах.
Докато пресичаха общия офис на отдела за криминални разследвания, Ребус усещаше погледите на колегите в гърба си. Насреща им се изпречи Бил Прайд, представителен млад мъж с къдрава коса, гъсти руси мигли, голям луничав нос и почти незабележими устни под рижав мустак (без който би изглеждал много по- добре). Нямаше как да не го представи на Мийд.
— С радост се запознавам с вас — обяви той, поемайки ръката на Кирстин Мийд. Обърна се към Ребус: — Иска ми се да съм на твоето място.
Прайд разследваше смъртта на Сладкия, продавач на сладолед, намерен мъртъв във фургона му при работещ двигател: създаваше се впечатление за самоубийство.
Ребус умело го заобиколи заедно с Мийд и двамата не намалиха крачка до външната врата. Искаше му се да я покани на вечеря. Знаеше, че не е омъжена, но допускаше наличие на приятел наоколо. Питаше се коя ли е любимата й кухня: италианската или френската? Говореше и двата езика. Може би е разумно да избере нещо неутрално, например индийската или китайската. А ако е вегетарианка? Ако не обича да ходи по ресторанти? И какво ли ще предпочете за пиене? Ребус не пиеше от доста време вече.
— …Какво ще кажете?
Ребус трепна. Кирстин Мийд го питаше за нещо.
— Моля?
Тя се разсмя, осъзнавайки, че е говорила на вятъра. Ребус се залови да моли за извинение, но тя го прекъсна.
— Знам, вие сте малко… ей така. — И тя завъртя многозначително ръка до главата си. Той се усмихна. Спряха се и застанаха един срещу друг. Сега беше моментът да я покани независимо на какво — нека тя да избере.
— Какво става? — възкликна тя внезапно. И Ребус чу ужасен женски писък иззад вратата до тях, вратата към дамските тоалетни. Писъкът се повтори и този път бе последван от няколко думи.
— Помогнете ми!
Ребус блъсна вратата и се втурна вътре. Униформена полицайка се опитваше да отвори с рамо вратата към една от кабинките на тоалетната. Иззад нея се носеха неясни задавени звуци.
— Какво става? — запита Ребус.
— Арестувах я преди двайсетина минути, каза, че трябва да ползва тоалетната. — На почервенялото й лице се бореха с променлив резултат гняв и смут.
Ребус впи пръсти в горната част на вратата, вдигна се нагоре и се вторачи във фигурата върху тоалетната чиния. Млада жена, силно гримирана. Облегната назад, тя се взираше в него с неподвижен, стъклен поглед. Но ръцете й работеха неспирно: дърпаха хартия от рулото на стената, тикаха я в устата.
— Ще се задуши! — възкликна Ребус, плъзгайки се надолу. — Отмести се!
Подпря с рамо вратата, опита още веднъж. Направи стъпка назад и ритна бравата. Вратата се отвори, като блъсна леко коленете на жената вътре. Лицето й вече бе пурпурночервено.
— Хвани ръцете й! — нареди Ребус на полицайката и се залови да тегли тоалетната хартия от устата на арестуваната. Изтегли поне половин ролка. Съзнаваше, че отстрани изглежда като третокласен фокусник. Хвана погледа на униформената и двамата неволно се разсмяха. Жената вече не се съпротивляваше. Косата й висеше безжизнено — мръсна, с избледнял кестеняв цвят. Черно кожено яке и тясна черна пола. Босите й крака бяха покрити с розови петна от студа, едното коляно бе наранено от сблъсъка с вратата и кървеше. Яркото червило се лепеше по пръстите на Ребус. Тя плачеше тихо и отчаяно като изгубено дете и той се засрами от неволния си смях преди малко. Клекна и се опита да надзърне в разплаканите й очи през черните ивици размазан грим. Тя премига, но не отклони поглед, изкашляйки останките от хартията.
— Чужденка е — обясняваше полицайката. — Май не говори английски.
— Как тогава ти каза, че се нуждае от тоалетна?
— Има разни начини, нали?
— Къде попадна на нея?
— Надолу по „Плезънс“, нагло поведение, набиваше се в очи.
— Сега научавам, че се подвизават и там.
— Новост и за мен.
— Сама ли беше?
— Така ми се стори.
Ребус хвана ръцете на жената. Все още бе клекнал пред нея и острите й колене докосваха гърдите му.
— Добре ли сте? — Клепачите й трепнаха. Придаде си изражение на учтива загриженост. — Сега вече сте добре, нали?
Тя кимна едва забележимо.
— Добре. — Дрезгав глас, студени пръсти. Вероятно е наркоманка като по-голяма част от тези момичета. За пръв път обаче попадаше на чужденка, неговореща английски. Обърна ръцете й с дланите нагоре: белези по китките от неотдавнашни рани. Не се опита да го спре, когато изтегли нагоре единия ръкав на якето: под него ръката й бе гъста мрежа белези от многократни наранявания.
— Самонаранявания? — запита се той.
Жената заговори, засипа го с поток неразбираеми думи. Кирстин Мийд, която досега стоеше настрани, пристъпи напред. Ребус я погледна въпросително.
— Не разбирам… поне не съвсем. Славянски език, някъде от Източна Европа.
— Пробвай, моля те.
Мийд зададе въпрос на френски, повтори го на още няколко езика. Жената, изглежда, разбираше какво се опитват да направят.
— Вероятно някой от университета ще може да помогне — предположи Мийд.
Ребус се опита да се изправи, но жената неочаквано се вкопчи в него, стисна го за коленете, притегли го към себе си и той едва не загуби равновесие. Стискаше го с все сила, притиснала лице към краката му. Все още плачеше и му говореше на неразбираемия си език.
— Изглежда, ви хареса — обади се полицайката. Разтвориха с усилие пръстите й и Ребус отстъпи назад, но тя се хвърли към него, умоляваше го. До отворената врата на тоалетните се бе оформила малка публика: на прага висяха поне пет-шест ченгета. При всяка стъпка назад тя се впускаше след него на четири крака. Ребус погледна загрижено към изхода, блокиран от тела в униформи, които май нямаха намерение да отстъпят. Третокласният фокусник се бе превърнал в комедиен герой. Най-сетне полицайката се намеси, изправи я рязко, извила ръка зад гърба й.
— Тръгвай! — изсъска й тя през стиснати зъби. — Край на шоуто, момчета.
Смях и нестройни ръкопляскания съпроводиха арестуваната. Тя се изви назад още веднъж, погледна го за последно с умоляващи очи. Той се обърна към Кирстин Мийд.
— Какво ще кажеш за вечеря с къри някой ден?
Тя го погледна, като че ли бе внезапно подлудял.
Говореха в коридора на управлението.
— Първо, тя е мюсюлманка от Босна и, второ, иска да говори с вас.
Ребус се втренчи в човека от славянския факултет, дошъл тук по молба на Мийд.
— От Босна ли?
Доктор Колхун кимна. Той бе нисък, пълен мъж, почти кълбовиден, с дълга черна коса, спускаща се назад от двете страни на оплешивялото му теме. Подпухнало лице, покрито с белези от шарка, износен кафяв костюм на петна. Обувките му бяха „Хъш Пъпис“ с цвета на костюма. „Това ли е униформата на деканите?“ — неволно се запита Ребус. Колхун бе кълбо от нерви, имаше тикове и още не го бе погледнал в очите.
— Не съм експерт по този език точно — продължи той. — Всъщност, тя твърди, че е от Сараево.
