копнеещи за осиновяване от Клана.
По-голяма част от тях бяха деца от разведени семейства, деца, израснали на улицата и остарели преждевременно. Влезе човек от персонала и зарева:
— Кой поръча бекона?
„Бекон“ означаваше „прасе“, тоест ченге според уличния жаргон. Ребус посрещна с усмивка вторачените в него погледи и продължи невъзмутимо пътя си: други, по-важни неща изискваха вниманието му. В най-отдалечения ъгъл се бяха разположили огромни игрални съоръжения: те включваха мотоциклети- симулатори наполовина по-малки от нормалния размер — играчът сяда на тях и следва схемата на екрана пред него. Раболепна групичка висеше около един от тях: млад мъж с кожено яке — не от пазарните сергии, о, не! Качествена, елитарна стока. Искрящи островърхи ботуши. Тесни черни дънки. Бяло поло. Заобиколен от усърдни подмазвачи. Докато се наместваше в средата на зяпачите, в главата на Ребус звучеше песента на Стийли Дан „Царят на децата“.
— Някой да иска бекон? — запита той.
— Кой си ти?
— Детектив-инспектор Ребус.
— Човекът на Кафърти.
— Какво?
— Чувал съм за вас двамата.
— Аз го вкарах на топло.
— Но не всяко ченге ходи на свиждане там. — Ребус си даде сметка, че макар и да не го гледа, Телфорд наблюдава отражението му на екрана. Следи реакциите му, говори с него, но пак съумяваше да се справя с опасните завои. — Какъв е проблемът, инспекторе?
— Хванахме едно от твоите момичета.
— От моите какво?
— Твърди, че се казва Кандис. Повече не знаем. Но чужденките са нещо ново за мен. А и ти си нов тук.
— Не разбирам за какво става дума. Аз осигурявам стоки и услуги в сектора за развлечения. Да не би да ме обявяваш за сводник?
Ребус блъсна мотоциклета с крак настрани и на екрана той се завъртя и се удари в една от бариерите. Секунда по-късно екранът се промени и върна провинения в началото на играта.
— Виждаш ли, инспекторе — подхвърли Телфорд, все още без да снема поглед от екрана. — Ето я красотата на игрите: винаги можеш да почнеш отново след катастрофа. В живота не е толкова лесно.
— А ако прекъсна тока? Играта приключва.
Телфорд бавно се обърна към Ребус. Отблизо изглеждаше наистина много млад. По-голяма част от познатите на Ребус гангстери имаха вид на някак преждевременно износени, обикновено бяха прекалено тлъсти, но през излишното тегло прозираше гладът в детството. Телфорд създаваше впечатление на нов вид бактерия, още непроверена и неясна.
— Какво има, Ребус? Съобщение от Кафърти?
— Кандис — повтори тихо Ребус, но с глас, натежал от гняв. Ако бе ударил две питиета, преди да дойде тук, досега Телфорд щеше да се въргаля в краката му. — От тази вечер тя е извън играта, ясно ли е?
— Не познавам никаква Кандис.
— Ясно ли е?
— Чакай да се разберем. Искаш да се съглася с теб, че някаква си жена, която никога не съм срещал, трябва да спре да си продава оная работа. Правилно ли съм разбрал? — Зяпачите се хилеха. Кумирът им пак се обърна към екрана. — Откъде е тая жена всъщност? — подхвърли той небрежно.
— Не сме сигурни — излъга Ребус. Не искаше да подава ненужно информация на Телфорд.
— Страхотно сте си побъбрили, няма що.
— Изплашена е до смърт.
— Точно като мен. Страх ме е, че ще ми досадиш до смърт. Тая Кандис, май си пробвал стоката й, а? Обзалагам се, че не всяка курва ще те загрее чак толкова.
Смях. Ребус понесе и този удар.
— Тя е извън играта, Телфорд. Отсега нататък не смей да я докоснеш и с пръст.
— Няма да го направя дори с канджа за теглене на шлеп. Аз живея чист живот. Всяка вечер се моля преди лягане.
— И целуваш плюшеното си мече, нали?
Телфорд го погледна.
— Не вярвай на всички приказки за мен, инспекторе. Вземи си беконов пай на излизане, май има един в повече. — Ребус му обърна гръб едва след няколко минути. — И предай поздравите ми на ония балами отвън.
Ребус се отправи към „Никълсън Стрийт“, питайки се какво ще прави с Кандис. Най-простото решение беше да я пусне и да се надява, че тя ще съумее да реши проблемите си сама. Когато минаваше край една от паркираните коли, прозорецът й се смъкна безшумно.
— Влизай, дяволите те взели! — заповяда му глас от мястото за пътника отпред.
Ребус спря и установи, че се взира в познато лице.
— Ормистън — уточни той, отваряйки вратата на „Ориона“. — Сега разбирам какво искаше да каже оня задник.
— Кой?
— Томи Телфорд. Нареди ми да ви поздравя от него.
Шофьорът се втренчи в Ормистън.
— Пак го сгафихме. — Просто констатиране на факт без елемент на изненада. Ребус разпозна гласа.
— Здрасти, Клейвърхаус.
Детектив-сержант Клейвърхаус, детектив-сержант Ормистън: Национален отдел за разследване на криминални престъпления, най-добрият полицейски отдел на управлението във Фетс. В изпълнение на наблюдение. Клейвърхаус, слаб „като тръстика“, както би го определил бащата на Ребус. Ормистън, луничаво лице, с гладко причесана, невероятно черна коса, прихлупена върху черепа му като купа за пудинг.
— Ако това ви утешава, знаеха за вас, преди да вляза.
— Какви ги вършеше там, по дяволите?
— Само едно обикновено посещение на добра воля. А вие що за попара дробите тук?
— Губим си времето — измърмори през зъби Ормистън. Националният отдел на крак за главата на Телфорд: добра новина за Ребус.
— В Сейнт Ленард е задържано едно от момичетата на Телфорд — подхвърли той. — Изплашена е. При добро желание бихте могли да й помогнете.
— Изплашените не говорят.
— Всяко правило има изключения.
Клейвърхаус се втренчи в него.
— И какво трябва да направим?
— Да я измъкнете оттук, да я установите някъде другаде.
— Защита на свидетел, така ли?
— Ако се стигне дотам.
— Какво знае?
— Не съм сигурен. Английският й е почти на кота нула.
Клейвърхаус усещаше безпогрешно кога му се продава нещо интересно.
— Разказвай.
И Ребус го стори. Двамата се опитваха безуспешно да не изглеждат заинтригувани.
— Ще говорим с нея — обяви тежко Клейвърхаус след ненужна пауза за авторитет.
Ребус кимна.
— Откога сте тук?
