— Откакто Телфорд и Кафърти излязоха на ринга.
— На чия страна сме?
— Както винаги сме само представители на ООН: не вземаме страна. — Клейвърхаус говореше бавно, подбирайки и премервайки всяка дума и фраза. Внимателен човек беше детектив-сержант Клейвърхаус. — Междувременно ти се втурна в леговището на врага като някой жаден за пари наемник.
— Никога не ме е бивало по разните тактически игри. Освен това исках да огледам копелето отблизо.
— И?
— Изглежда като дете.
— И е чист като Агнеца Божи — подхвърли Клейвърхаус. — Разполага с жив щит от поне дузина лейтенанти — как да се добере човек до него?
Думата „лейтенант“ напомни на Ребус за Джоузеф Линц. Някои само заповядват — други изпълняват… Кои са по-виновните?
— Оная историйка за плюшения мечок… Вярна ли е? — запита той.
Клейвърхаус кимна.
— Вечно присъствие на мястото за пътника в личния му „Рейндж Роувър“. Огромно жълто нещо, от типа, който разиграват на томбола по кръчмите в неделя.
— Каква е историята?
Ормистън се обърна към него.
— Чувал ли си за Теди4 Уилокс? Железар от Глазгоу. Гвоздеи и чукове с раздвоени краища. — Ребус кимна. — Не си плащаш дълговете към някого и Уилокс те посещава с работната си чанта.
— Но веднъж Теди прави грешка — поде разказа Клейвърхаус. — Обърква се, застава на погрешната страна и предизвиква някакъв негодник на име Джорджи. Телфорд е все още в процес на утвърждаване тогава, искал е силно да си спечели име пред въпросния Джорджи и се погрижва за Теди.
— Оттогава влачи плюшения мечок със себе си — обади се Ормистън. — За да не би гнусната историйка да се забрави.
„Джорджи — мислеше Ребус напрегнато. — Име, характерно за Нюкасъл. Нюкасъл с многото мостове над Тайн.“
— Нюкасъл — подхвърли той на глас, навеждайки се напред.
— Какво искаш да кажеш?
— Може би Кандис е била там. Говореше за град с много мостове. Би могла да свърже Телфорд с онзи гангстер. — Ормистън и Клейвърхаус се спогледаха. — Нуждае се от безопасно място — продължи Ребус. — Пари и място, където да се приюти.
— Помогне ли ни да закопчеем Телфорд, ще получи самолетен билет първа класа до родното си място.
— Едва ли ще поиска да се върне там.
— Ще изясним тия подробности допълнително — заяви нетърпеливо Клейвърхаус. — Първо трябва да разговаряме с нея.
— Ще се нуждаете от преводач.
Клейвърхаус го погледна.
— Знаеш към кого трябва да се обърнем, нали?
Кандис спеше в килията, свита на кълбо под одеялото: виждаше се само косата й. Напомни му „Самотното момиченце“, песен на Мъдърс ъв Инвеншън. Килията в розово и синьо беше в отделението за жените: само нар и графити по стените.
— Кандис. — Ребус стисна леко рамото й. Тя потрепери като при електрически шок. — Няма страшно, аз съм, Джон.
Младата жена се оглеждаше стреснато, погледът й бавно се фокусира в него.
— Джон — възкликна тя с облекчение и усмивка. Клейвърхаус беше при телефоните, провеждаше разговори, уреждаше нещата. Ормистън стоеше на прага и оглеждаше критично Кандис. Не че беше кой знае колко претенциозен, просто за тежест. Ребус се бе опитал напразно да се свърже с Колхун по телефона. Сега се налагаше да обяснява с жестове, че ще я местят на друго място.
— Хотел — повтаряше той.
Тя не хареса думата. Погледна Ормистън, после пак се втренчи напрегнато в него.
— Всичко е наред — продължаваше да се гърчи Ребус. — Само ще спиш там, това е всичко. Ще бъдеш в безопасност. Никакъв Телфорд, нищо такова.
Тя като че ли се поотпусна, стана от леглото и се изправи пред него. Очите й му изпращаха ясно съобщение: „Вярвам ти, но ако ме предадеш, няма да се изненадам.“
Клейвърхаус се върна.
— Всичко е наред — обяви той, оглеждайки Кандис на свой ред. — Не знае ли поне малко английски?
— Знае малко, но не и английския на възпитаното общество.
— В такъв случай ще се разберем добре с нея — подхвърли Ормистън.
Трима мъже и млада жена в тъмносин „Орион“, носещ се почти безшумно към южната част на града в малките часове на нощта. По улиците кръстосваха само черни таксита. Кръчмите плюеха закъснели клиенти, по-голяма част от тях студенти.
— С всяка година стават все по-млади — промърмори Клейвърхаус, винаги готов да сервира някоя шаблонна фраза.
— И по-голяма част от тях се превръщат в полицейско попълнение — изкоментира Ребус.
Клейвърхаус се изсмя.
— Грешка, драги. Имах предвид курвите, не студентите. Закопчахме една миналата седмица: твърдеше, че е на петнайсет, а се оказа само на дванайсет, представи си! Правеше впечатление на добра професионалистка.
Ребус се опита да си припомни Сами на дванайсет. Видя я изплашена до смърт в ръцете на налудничав тип, бесен на Ребус поради отдавна забравена причина. След този случай тя сънуваше почти непрекъснато кошмари — до деня, когато майка й я отведе в Лондон. Няколко години по-късно Рона телефонира само да му напомни, че е ограбил детството на дъщеря им.
— Телефонирал съм — обясняваше Клейвърхаус. — Не се безпокой, не ползваме това място за пръв път. Много е солидно.
— Ще има нужда от дрехи — напомни Ребус.
— Сайобан ще й донесе някакви сутринта.
— Как е Сайобан?
— Добре на вид. Но още не е свикнала с езика ни и шегите.
— О, тя ги понася добре — обади се Ормистън. — Няма нищо против и да изпие чашка или две с нас.
Последното беше новост за Ребус. Запита се колко ли ще се промени Сайобан Кларк, за да се слее с новото си обкръжение.
— Наближаваме — обяви Клейвърхаус. — Зад разклонението е.
Изоставиха някак внезапно града зад себе си. Отбиха се от главния път, колата се понесе по завоите, накрая излязоха при Колинтън и спряха пред мотел, част от верига: еднакви стаи, еднакви цени в цялата страна. Струпаните в паркинга коли бяха явно на разни търговски пътници, погледът се сблъскваше в купчини кутии от цигари върху седалките на мястото за пътника отпред. Администраторите вероятно спят или дремят с дистанционното за телевизора в ръка.
Кандис слезе от колата едва когато видя, че и Ребус тръгва към входа.
— Ти си светлината в живота й — не се сдържа Ормистън. Регистрираха я като госпожа Ангъс Камбъл. Личеше си, че двете ченгета от Националния си знаят работата и не го вършат за пръв път. Ребус
