наблюдаваше внимателно администратора, но Клейвърхаус го успокои с леко намигване: техен човек, добре проверен.
— Втория етаж, Малкълм — поръча Ормистън. — Няма защо да се надзърта през прозорците. Стая номер 20.
— Ще остане ли някой с нея? — запита Ребус, докато изкачваха стълбите.
— Ще има човек в стаята й — обясни Клейвърхаус. — Ще е прекалено очевадно да висим на стълбищната площадка отпред, а и задниците ни ще замръзнат. Даде ли ми номера на Колхун?
— Ормистън го има.
Ормистън отключваше вратата.
— Кой ще бъде пръв?
Клейвърхаус сви рамене. Кандис гледаше настоятелно Ребус: изглежда, схващаше за какво говорят. После впи импулсивно пръсти в ръката му и ги заля с поток неразбираеми слова, местейки поглед от Клейвърхаус към Ормистън и обратно, като непрекъснато размахваше ръката на Ребус.
— Всичко е наред, Кандис, честна дума. Те ще се грижат за тебе.
Тя клатеше неуморно глава, държеше го с една ръка, сочеше го с другата, като натискаше показалец в гърдите му, за да изясни допълнително желанието си.
— Какво ще кажеш, Джон? — прекъсна я Клейвърхаус. — Щастливият свидетел е свидетел, ръсещ показания с радост.
— Кога ще дойде Сайобан?
— Ще я спеша, няма страшно.
Ребус погледна Кандис, въздъхна и кимна.
— Хубаво. — Посочи се демонстративно с пръст, после насочи показалец към стаята. — Ще дойда след малко, става ли?
Тя като че ли се задоволи с постигнатото и се прибра в стаята. Ормистън му даде ключа и не пропусна възможността да демонстрира идиотското си чувство за хумор:
— Не искам да събуждате съседите, вие, страстни, млади… Ребус му тръшна вратата в лицето.
Стаята беше стандартно обзаведена, както се очакваше. Ребус напълни чайника, включи котлона и пусна торбичка чай в една от чашите. Кандис посочи банята, въртейки с ръка невидим кран.
— Искаш вана? — запита той, давайки й зелена улица с ръка. — Действай.
Прозорецът беше скрит зад плътна завеса. Ребус дръпна леко края й и погледна навън. Затревен хълм отпред, случайни светлинки откъм разклонението. Провери дали завесите закриват плътно прозорците, после се опита да настрои отоплението: в стаята беше нетърпимо топло. Изглежда, липсваше термостат, той отвори малко прозореца и отвън нахлу студен нощен въздух и далечен шум от движението по магистралата. Отвори пакетче яйчен крем, намери две бисквити. Внезапно усети силен глад. Във фоайето имаше автомат за закуски, а в джобовете му дрънкаха куп монети. Направи чая, прибави мляко и се отпусна на дивана. След няколко минути колебание пусна телевизора — с какво друго да убие нощта? Чаят беше добър. Направо чудесен, нямаше причини за оплакване. Вдигна телефона и набра номера на Джак Мортън.
— Събудих ли те?
— Ами… не точно. Какво става?
— Днес едва се сдържах да не гаврътна едно.
— Какво е станало?
Ребус чу шумулкане в слушалката: приятелят му се наместваше удобно, готов да поеме поредната дълга изповед. Джак му беше помогнал да се откаже от пиенето и му беше казал да телефонира всеки път, когато му се прииска да поговори с някого.
— Трябваше да се срещна с едно гадно копеле, Томи Телфорд.
— Познато име.
Ребус запали цигара.
— Помислих си, че чаша уиски би ми помогнала да се справя.
— Преди или след?
— И преди, и след. — Ребус се усмихна. — Познай къде съм сега.
Джак, разбира се, не позна и Ребус му разказа историята.
— Как виждаш нещата отсега нататък? — запита Джак.
— Не знам — Ребус се замисли. — Тя като че ли има нужда от мен. Отдавна никой не е обявявал това така открито. — Но още докато говореше, усети, че не е напълно откровен, че задържа нещо. Спомни си една от кавгите с Рона, обвиненията, че той се възползва най-егоистично от всичките си лични връзки.
— Все още ли имаш нужда от пиене? — запита Джак.
— Вече не. — Ребус загаси фаса си. — Приятни сънища, Джак.
Пиеше втората чаша чай, когато тя се върна, облечена в същите дрехи, с мокра коса, увиснала на миши опашчици до раменете.
— По-добре си сега, нали? — запита той, помагайки си с вдигнат палец. Тя кимна с усмивка. — Искаш ли чай? — Посочи към чайника. Тя пак кимна и той й приготви чаша чай. После й предложи кратка разходка до автомата за закуски, от която се върнаха натоварени с пакети пържени картофки, шоколад и две кутии „Кока-кола“. Изпиха по още една чаша чай и приключиха със запасите от мляко. Кандис легна на леглото, без да се съблича, гризеше пържени картофки и прехвърляше телевизионните канали. Тя като че ли бе забравила присъствието му в стаята. Ребус го прие като комплимент.
Вероятно беше неусетно заспал. Събуди се от допира на пръстите й върху коленете му. Кандис стоеше пред него само по фланелка и го гледаше втренчено, все още с ръце на коленете му. Той се усмихна, поклати глава и я поведе обратно към леглото. Тя послушно легна по гръб с разперени ръце. Той пак поклати глава и грижливо я зави.
— Това е миналото ти, Кандис, а то е вече зад гърба ти — каза й ласкаво той. — Лека нощ.
Ребус се върна на дивана и легна с пожеланието Кандис да престане да повтаря името му. Дорс: „Греховни копнежи“.
Събуди се от почукване на вратата: иззад пердето надничаше все още тъмно нощно небе. Забравил беше да затвори прозореца и в стаята бе студено. Телевизорът все още работеше, но Кандис спеше: одеялото беше изритано, а около голите й крака и бедра бяха пръснати шарени обвивки от шоколад. Ребус я загъна, после отиде на пръсти до вратата, погледна през шпионката и отвори.
— Слава Богу, че ме сменяш. Благодаря ти — прошепна той на Сайобан Кларк.
Тя носеше издута полиетиленова чанта.
— Благодари на Бога за наличието на нощни магазини.
Кларк хвърли бегъл поглед на спящата жена и започна да разтоварва чантата.
— Двата сандвича са за тебе, а за Спящата красавица нося някои от дрехите си. Ще свършат работа, докато отворят магазините.
Ребус веднага захапа първия сандвич: салатата със сирене между две филии бял хляб никога не му се беше струвала толкова вкусна.
— Как ще се прибера вкъщи? — запита той.
— Извиках такси. — Кларк погледна часовника си. — Ще пристигне след две минути.
— Какво ли ще правя без теб?
— В нашата работа възможностите са две: или се смръзваш до смърт, или умираш от глад. — Тя затвори прозореца. — А сега се изпарявай.
Ребус погледна Кандис за последен път, преборвайки се с желанието да я събуди, за да я увери, че не си отива завинаги. Но тя спеше така дълбоко. А и Сайобан ще се погрижи за всичко, знаеше го.
Натика втория сандвич в джоба си, хвърли ключа от стаята върху дивана и излезе.
Четири и половина. Таксито бръмчеше на празен ход отвън. Ребус прегледа наум всички възможни места, където би могъл да изкрънка питие по това време на денонощието. Не си спомняше откога не бе пил: не броеше дните.
Накрая даде адреса си на шофьора и се отпусна назад. Мислеше за Кандис, заспала там като дете, засега защитена. Мислеше и за Сами, вече прекалено порасла, за да има нужда от баща си. Сигурно и тя спи сега, сгушена в Нед Фарлоу. Сънят беше израз на невинността. Дори градът изглеждаше невинен в съня
