си. Понякога откриваше у него красота, недокосната от цинизма му. Някой в някакъв бар — напоследък? или преди години? — го беше предизвикал да даде определение на романтиката. Как би могъл да го направи? Видял бе твърде много от обратната страна на любовта: кървава, измъчена поредица от хора, убити от любов или от липса на любов. Когато зърваше някъде искрящата усмивка на все още жива красота, той реагираше само с циничната убеденост, че един ден тя ще избледнее или ще оскотее. Виждал бе любовни двойки в градините на „Принсес Стрийт“ и си ги бе представял по-долу по пътя, на житейските кръстовища, където се срещаха предателството и конфликтът. Гледаше сърцата по магазините по случай Деня на свети Валентин и бе виждал истински разбити сърца — обилно кървящи, умиращи сърца.
Но не бе споделил нито дума от тези видения с инквизитора си от бара.
„Назови романтиката“, това бе предизвикателството. И какъв беше отговорът на Ребус? Вдигнал беше нова чаша бира и бе целунал демонстративно хладното стъкло.
Спа до девет часа, взе душ, приготви си кафе. После телефонира до мотела и Сайобан го увери, че всичко е наред.
— Постресна се малко, когато се събуди и видя мен вместо теб. Непрекъснато повтаря името ти. Казах й, че пак ще дойдеш.
— Какъв е планът?
— Пазаруване — ще прескочим набързо до „Гайл“. После — Фетс: доктор Колхун идва следобед за час. Ще видим какво ще измъкнем.
Ребус стоеше до прозореца и се взираше в пустата и влажна „Ардън Стрийт“.
— Грижи се за нея, Сайобан.
— Бъди спокоен, няма да има проблеми.
Ребус знаеше, че няма основание за тревога: щом като Сайобан беше поела нещата. Тази беше първата й акция, откакто я преместиха в Националния, и тя ще се постарае да не допусне издънка.
Звънът на телефона го завари в кухнята.
— Инспектор Ребус? — Непознат глас.
— Кой е?
— Казвам се Давид Леви. Никога не сме се срещали. Извинявайте, че ви търся вкъщи: Матю Вандерхайд ми даде телефонния ви номер.
Добрият стар Вандерхайд: не го беше виждал от векове.
— Да?
— Признавам, изненадах се, когато разбрах, че сте познайници. А би трябвало отдавна да съм имунизиран срещу изненадите на Матю. Отидох при него, защото той познава Единбург.
— Да?
Смях на другия край на линията.
— Извинявайте, инспекторе. След това объркано представяне подозрението ви е напълно естествено. Аз съм историк по професия. Соломон Майерлинк се свърза с мен и ме помоли да помогна.
Майерлинк. Знаеше това име. Сети се: Майерлинк ръководеше Бюрото за разследване на холокоста.
— От каква точно „помощ“ се нуждая според господин Майерлинк?
— Предпочитам да се срещнем, вместо да говорим по телефона. Отседнал съм в хотел на площад „Шарлот“.
— „Роксбъро“ ли?
— Чудесно би било, ако се окаже възможно да се срещнем там още тази сутрин.
Ребус погледна часовника си.
— Ще дойда след час.
— Прекрасно. До скоро виждане, инспекторе.
Ребус се обади в службата и ги информира къде ще бъде.
5.
Седяха във фоайето на „Роксбъро“, Леви наливаше кафе. В дъното до прозореца възрастна двойка задълбочено проучваше папките с вестници. И Давид Леви отдавна бе превалил хълма. Брадата му се бе посребрила, а около голо теме с потъмняла кожа се виеше ореол побеляла коса. Зад очилата с черни рамки очите му непрекъснато сълзяха, като че ли белеше лук. Тъмен спортен костюм, синя риза с връзка, на стола — солиден бастун. Сега беше пенсионер, а преди бе работил в Оксфорд, Ню Йорк и дори в Тел Авив, както и на много други места по целия свят.
— Никога не съм срещал Джоузеф Линц. Не е имало повод: интересите ни бяха в различни области.
— Тогава защо господин Майерлинк ви е насочил към мен?
Леви постави каничката обратно на подноса и запита:
— Мляко? Захар?
Ребус кимна и на двете предложения и повтори въпроса си. Леви изсипа в чашата си две пълни лъжички захар.
— За морална подкрепа.
— В какъв смисъл?
— Не сте вие първият в това положение. Говоря за безпристрастни професионалисти без лични подбуди и интереси в разследването.
Ребус се наежи.
— Ако смятате, че не си гледам работата…
По лицето на Леви пробяга сянка на нетърпение:
— Не смятам. Както знаете, не печеля нищо от този разговор. Искам да кажа, че ще настъпи време на съмнения в основанията за действие. Ще се питате дали случаят си заслужава усилията. — В очите му заигра пламъче. — Може би вече е така?
Да, така беше. Особено сега. Понякога имаше чувството, че се движи в един напълно нереален свят. Друго нещо беше Кандис. Кандис, която можеше да го отведе до Томи Телфорд…
— Приемете, че аз съм вашата съвест в този случай. — По лицето му отново пробяга сянка. — Не, не се изразих точно. Вашата съвест е будна; никой не се съмнява в това. — Въздъхна и продължи:
— И аз съм си задавал често същите въпроси. „Може ли времето да заличи отговорността?“ Моят отговор е „не“. Ще се опитам да обясня нещата от моя гледна точка. — Той се наведе напред. — Не разследвате престъпленията на старец, а на един младеж, който вече е остарял. Съсредоточете се върху този момент. И преди е имало разследвания — недостатъчно сериозни. Правителствата предпочитат да изчакат естествената смърт на тези хора, вместо да ги съдят приживе. Но всяко разследване е акт на припомняне, а ние сме длъжни да държим паметта на хората будна. Споменът е единственият начин, по който се учим. За съжаление човешката раса възприема бавно. Понякога уроците трябва да бъдат насилствено налагани.
— И в случая аз съм просто нужният инструмент за въпросното насилствено налагане. Имаше ли евреи във Вилфранш? — Не си спомняше за такива.
— Какво значение има?
— Защо се интересувате толкова много от този случай?
Леви отпи кафе, явно обмисляйки думите си.
— Има причина за интереса ни, признавам. И тя е Пътят на плъховете. Искаме да докажем, че той е съществувал и че целта му е била спасяване на нацисти от евентуални преследвания след войната. — Замълча за миг. — Че е действал с мълчаливото одобрение — и дори повече от мълчаливо одобрение! — на няколко западни правителства и дори на Ватикана. Говоря за общо съучастничество.
— Искате всички да се чувстват виновни, така ли?
— Искаме признание, инспекторе. Искаме истината. Не е ли истината крайната цел и на вашата работа?
