— Къде са ходили?
— Извън града, като са спирали един-два пъти.
— Джунипър Грийн — обяви Кандис съвсем ясно.
— Джунипър Грийн — повтори Колхун.
— Там ли са спрели?
— Не, спирали са, преди да стигнат до Джунипър Грийн.
— И какво са правили?
Колхун се обърна към Кандис отново.
— Не знае. С впечатление е, че един от шофьорите слязъл за цигари. Всички други като че ли само гледали мълчаливо, но с интерес някаква сграда.
— Каква сграда?
— Не знае.
Клейвърхаус изглеждаше вбесен. Кандис не снасяше много и Ребус знаеше, че ако нещата продължават така, ще я изхвърлят на улицата, без да им мигне окото. Колхун не беше на място за тази работа и май повече пречеше, отколкото помагаше.
— Къде са отишли след Джунипър Грийн?
— В продължение на около три часа са обикаляли околностите. Понякога спирали и излизали от колите, но само оглеждали пейзажа. Много хълмове и — Колхун уточни нещо. — Хълмове и знамена.
— Знамена ли? По сградите?
— Не, забити в земята.
Клейвърхаус погледна безпомощно Ормистън.
— Игрище за голф — обади се Ребус. — Опитайте се да й опишете игрище за голф, доктор Колхун.
Колхун го направи и тя кимаше непрекъснато, поглеждайки с усмивка Ребус. И Клейвърхаус не снемаше поглед от него.
— Най-обикновено предположение — сви рамене Ребус. — За японските бизнесмени Шотландия е само едно огромно игрище за голф.
Клейвърхаус се обърна отново към Кандис.
— Попитай я дали е… обслужила някои от тези мъже.
Колхун се изкашля отново, бузите му почервеняха. Кандис отговори утвърдително с наведена глава и поглед, впит в масата.
— Казва, че за това е била с тях. Отначало била подведена. Смятала, че са искали с тях да пътува и някоя хубава жена само за компания. Обядвали са богато… продължителна разходка сред красиви места. Но когато се върнали в града, оставили японците в някакъв хотел и тя била отведена в една от стаите там. Трима. Обслужила е трима от тях, както се изразихте, детектив Клейвърхаус.
— Спомня ли си името на хотела?
— Не.
— Къде са обядвали?
— Ресторант до мястото с флагчетата… До игрището за голф — поправи се Колхун.
— Кога е станало това?
— Преди две или три седмици.
— Колко са били?
— Трима японци и може би четирима други мъже.
— Попитайте я откога е в Единбург — намеси си Ребус.
— Вероятно от около месец.
— Цял месец работа по улиците… Чудно как не сме я хванали по-рано.
— Изпратена била на улицата като наказание.
— За какво? — запита Клейвърхаус. Ребус вече знаеше отговора.
— Защото се самонаранявала и правила грозна. — Обърна се към Кандис. — Попитайте я защо се е рязала така.
Кандис го погледна и сви рамене.
— Какво се опитваш да докажеш? — обади се Ормистън.
— Тя смята, че грозните белези ще отблъснат евентуалните клиенти. Което пък означава, че мрази този живот.
— И сътрудничеството с нас е единственият й спасителен изход, така ли?
— Нещо такова.
Колхун заговори с нея, после каза:
— Наранявала се е, защото това ги е ядосвало.
— Кажете й, че ако ни помогне, никога няма да й се налага да го прави отново.
Колхун преведе, поглеждайки към часовника си.
— Думата Нюкасъл означава ли нещо за нея? — запита Клейвърхаус.
Колхун пробва името на града.
— Обясних й, че става въпрос за град, построен край река — поясни той.
— Не забравяйте мостовете — вметна Ребус.
Колхун прибави още няколко думи, но Кандис само сви безпомощно рамене. Изглеждаше разтревожена от безсилието си да им подаде повече. Ребус я окуражи с усмивка.
— Да опише за кого е работила, преди да дойде в Единбург — продължи Клейвърхаус.
Тя говори дълго и обстойно, докосвайки почти непрекъснато лицето си. Колхун кимаше, спираше я от време на време, за да превежда.
— Едър мъж… дебел. Шеф. Нещо във връзка с кожата му… Белег по рождение може би — във всеки случай, нещо фрапиращо, привличащо вниманието от пръв поглед. И очила като слънчеви очила, но не съвсем.
Клейвърхаус и Ормистън се спогледаха отново и Ребус го забеляза. Отговорите й бяха прекалено неясни, за да им послужат за някаква база. Колхун пак погледна часовника си, преди да продължи.
— И коли, много коли. Този мъж ги чупил… мачкал.
— Може би е с белег от рана на лицето? — подхвърли Ормистън.
— Очила и белези от рани… Едва ли ще ни отведат далеко — отвърна Клейвърхаус.
— Господа — обяви Колхун, — страхувам се, че трябва да ви напусна.
Кандис не снемаше погледа си от Ребус.
— Има ли някакъв шанс да дойдете пак по-късно? — запита Клейвърхаус.
— Днес ли?
— Може би довечера…
— Вижте какво, аз имам и други ангажименти.
— Оценяваме усилията ви, господине. Детектив-сержант Ормистън ще ви откара до офиса ви.
— С удоволствие — обади се Ормистън, предлагайки на кръглото изпотено човече най-чаровната си усмивка. Нямаше как, имаха нужда от него, не можеше да мине без гърч.
Страхотният доктор Колхун им беше приготвил нещо за десерт.
— Познавам семейство бежанци от Сараево във Файф. Вероятно ще я вземат при себе си. Мога да попитам.
— Благодаря за предложението, господине. — Клейвърхаус се държеше на положение. — Ще се чуем по-късно.
Колхун понесе разочарованата си физиономия към вратата, придружен от любезния Ормистън.
Ребус пристъпи към масата, където Клейвърхаус тъпчеше снимките обратно в плика.
— Странна птица е тоя — промърмори Клейвърхаус.
— Не е запознат с истинските факти от живота.
— Нито пък с работата ни. Измъчи ни.
Ребус погледна към Кандис.
— Може ли да я взема за около час?
— Какво? — Клейвърхаус се вторачи в него.
— Затворена е между четирите стени от дни. Ще я върна след час или най-много час и половина.
