— Господин Телфорд действа като посредник.
— Посредник ли?
— В договарянето.
Ребус загря най-сетне за какво става въпрос.
— Японците искат да купят „Пойнтигам“, така ли?
— Инспекторе, аз съм само управител. Отговарям за ежедневния бизнес тук.
— Вие сте главен изпълнителен директор.
— Но без личен дял в клуба. Отначало истинските собственици не искаха да продават. Но получиха изключително добро предложение. Освен това потенциалните купувачи, би могло да се каже, че са много настоятелни.
— Имаше ли заплахи, господин Малахайд?
Изглеждаше ужасен.
— Какви заплахи?
— Забравете го.
— Разговорите по продажбата не бяха враждебни, ако това имате предвид.
— И така, тези японци, които обядваха тук, са… какви?
— Представители на консорциума.
— А консорциумът е…
— Не знам. Японците са винаги много тайнствени. Предполагам, става въпрос за някаква голяма компания или поточно корпорация.
— Имате ли представа защо искат „Пойнтигам“?
— И аз съм се чудил защо.
— И до какъв извод стигнахте?
— Всеки знае, че японците обичат голфа. Би могло да е въпрос на престиж. Или може би смятат да открият някакъв завод в Ливингстън.
— И „Пойнтигам“ ще стане клуб за възстановяване и общуване към него, така ли?
Малахайд видимо притрепери при представата за такава една възможност. Ребус стана.
— Много ми помогнахте, господине. Да се сещате за нещо друго, което бихте могли да споделите с мен?
— Вижте, последното беше… надявам се, няма да злоупотребите с получената информация.
— Няма проблем. Някакви имена?
— Имена ли?
— На гостите ви през този ден.
Малахайд поклати глава.
— Съжалявам, но нямаме дори данните от кредитните им карти. Господин Телфорд плати в брой, както обикновено.
— Остави ли голям бакшиш?
Превзета усмивка.
— Инспекторе, някои тайни са свещени и неприкосновени.
— Предлагам да прибавим тези две думи и към този разговор. Какво ще кажете?
Малахайд кимна и погледна Кандис.
— Тя е проститутка, нали? Така си помислих и тогава. — В тона му ясно прозвуча нотка на отвращение. — Ти си малка уличница, нали?
Кандис се втренчи в него, после погледна Ребус за помощ и накрая каза няколко думи, които никой не разбра.
— Какво каза? — запита Малахайд.
— Каза, че веднъж е имала чукач, който изглеждал точно като вас. Карал я да го бие с железен стик за голф.
Малахайд затръшна вратата на офиса зад тях.
6.
Ребус телефонира на Клейвърхаус от стаята на Кандис.
— Може да е нещо, а може и да е едно голямо нищо — изкоментира Клейвърхаус, но не успя да преметне Ребус: заинтригуван беше и още как! Добър знак — колкото по-дълго се интересува от Кандис, толкова по-дълго ще се държи за нея. Ормистън беше на път към мотела, за да поеме дежурството там.
— Питам се как, по дяволите, Телфорд се намърдва в тази област?
— Добър въпрос — подаде Клейвърхаус.
— Доста настрани от известната му област на действие, нали?
— Известната на нас.
— Разкарване на представители на японски компании…
— Може би смята да доставя техни игрални автомати.
Ребус поклати глава.
— Бродя в гъста мъгла.
— Джон, припомням ти, че проблемът не е твой.
— Щом като казваш. — На вратата се почука. — Изглежда, Ормистън е вече тук.
— Невъзможно. Той току-що тръгна.
Ребус се взря напрегнато във вратата.
— Не затваряй!
Остави бавно слушалката върху нощното шкафче. Почукването се повтори. Кандис прелистваше някакво списание на дивана. Ребус й направи знак да отиде в банята. После се примъкна безшумно до вратата и залепи око на шпионката. Жена: администраторката от дневната смяна. Отключи вратата.
— Да?
— Писмо за съпругата ви.
Вторачи се в малкия плик, който тя се опитваше да натика в ръцете му.
— Писмо — повтори ненужно тя.
Върху плика нямаше име, нито адрес или пък марка. Ребус го взе и го вдигна срещу светлината. Вътре имаше само един лист хартия и нещо твърдо, плоско и квадратно — вероятно снимка.
— Някакъв мъж го предаде на рецепцията.
— Кога?
— Преди две или три минути.
— Как изглеждаше?
Тя сви рамене.
— Висок, късо подстриган, кестенява коса. Костюм и куфарче.
— Как разбрахте за кого е писмото?
— Каза, че е за чужденката и я описа подробно.
Ребус не снемаше втренчен поглед от плика.
— Добре, благодаря — промърмори той, затвори вратата и се върна при телефона. Кандис бе излязла от банята.
— Какво става? — запита Клейвърхаус.
— Не знам. — Ребус пробва някои от написаните думи на глас. Кандис изтича към него, грабна листа от ръцете му, прочете бързо текста и избяга обратно в банята. — За Кандис обаче текстът има някакъв смисъл. Има и снимка. — Ребус се вгледа в нея. — На колене е и го духа на някакъв дебелак.
— Описание?
— Камерата не е проявила интерес към лицето му. Трябва да я измъкнем оттук.
— Изчакай Ормистън. Може да е само опит да те панират. Ако искаха да я отвлекат, самотно ченге в кола едва ли би представлявало сериозен проблем за тях. Две ченгета вече е нещо друго.
— Но как са разбрали?
— Ще мислим за това по-късно.
