— Доведи я обратно цяла и невредима. За предпочитане с усмивка на лицето.
Ребус се обърна към Кандис и я покани с жест да се приближи към него.
— Японци и игрища за голф — разсъждаваше на глас Клейвърхаус. — Какво ще кажеш?
— Телфорд е бизнесмен, всички го знаем. Бизнесмените сключват разни сделки с други бизнесмени.
— Я стига! Той работи с биячи и игрални автомати. Къде е японската връзка?
Ребус сви рамене.
— Надявам се, че хора като теб ще намерят бързо отговор на този труден въпрос — подхвърли Ребус и отвори вратата.
Клейвърхаус явно не оставаше длъжник на никого.
— Хей, Джон! — Той кимна многозначително към Кандис. — Тя е собственост на нашия отдел, ясно ли е? И не забравяй: ти дойде при нас.
— Не се безпокой, драги. Между другото, пред тебе е лицето за връзка със Сейнт Ленард.
— Откога?
— Незабавно влизане в сила. Ако не вярваш, направи справка с шефа си. Случаят е твой, но Телфорд работи на моята територия.
Грабна ръката на Кандис и я изведе от стаята.
Спря колата на ъгъла на „Флинт Стрийт“.
— Всичко е наред — побърза да я успокои той, забелязвайки вълнението и страха в очите й. — Няма да излизаме от колата. Всичко ще е наред, обещавам. — Тя се оглеждаше трескаво, търсейки лица, които не искаше да види. Ребус запали колата и те потеглиха. — Ето, отиваме си. — Знаеше, че не го разбира, но не спираше да й говори ласкаво, успокоително, като на изплашено дете. — Предполагам, че оня ден сте тръгнали оттук. — Погледна я. — Говоря за деня, когато сте ходили на Джунипър Грийн. Японците сигурно са били отседнали в някой от хотелите в центъра, нещо скъпо и крещящо. Взели сте ги оттам и сте се отправили на изток. Сигурно по „Дарли Роуд“, нали? — Знаеше, че говори на себе си, по-точно казано, мислеше на глас. — Но кой да ти каже дали е било така? Слушай, Кандис, ако зърнеш нещо, нещо познато, просто ми кажи.
— Кажи — съгласи се Кандис охотно.
Дали го разбра? Не, тя се усмихваше. Отделила беше само последната дума, повторила я беше безпогрешно и се радваше на успеха си. Най-важното за нея в момента бе, че се отдалечаваха от ужасното „Царство на магията“ — „Флинт Стрийт“.
Отведе я първо на „Принсес Стрийт“.
— Хотелът тук ли беше, Кандис? Японците? Тук ли беше?
Тя гледаше с безразличие през прозореца.
Насочи колата нагоре по „Лодиан Роуд“.
— „Ъшър Хол“… „Шератън“… — Нито едно от имената, нито една от сградите не събуди интерес или искрица на разпознаване у нея.
Минаха по „Уестърн Апроуч“, после по „Слейтфорд“ и излязоха на „Ланарк“. Голяма част от светофарите работеха срещу тях, но пък й даваха време да огледа спокойно сградите наоколо. Ребус посочваше всяко магазинче за вестници и цигари, край което минаваха, с надеждата, че ще разпознае онова, пред което бяха спрели за цигари. Скоро излязоха от града и навлязоха в Джунипър Грийн.
— Джунипър Грийн! — възкликна тя радостно, посочвайки табелата: радваше се, че можеше да му покаже нещо. Ребус се опита да се усмихне. Около града имаше множество игрища за голф. Нямаше да може да я отведе до всяко едно от тях дори за седмица, да не говорим за час. Спря за няколко минути до някакво поле. Кандис излезе от колата, той я последва и запали цигара. До пътя имаше две колони, но без порта помежду или следа от пътека зад тях. Вероятно някога е имало и пътека, и къща на края й. На върха на една от колоните имаше грубо изработена фигура, далечно напомняне за бик. Кандис посочи земята зад другата колона: там се търкаляше друг къс камък, обработен с длето, наполовина покрит от бурени и кощрава.
— Изглежда като змия — заговори Ребус. — Може би дракон. — Погледна я. — Това е имало някакво значение за някого. — Тя го гледаше с празен поглед. Той видя отново чертите на Сами, напомни си, че желае да й помогне. На път беше да го забрави, изкушен от възможността момичето да им помогне да стигнат до Телфорд.
Върнаха се в колата и той я отклони към Ливингстън, възнамерявайки да се отправи после към Рато, а оттам да се върне в града. Забеляза, че Кандис се обръща да погледне нещо от задния прозорец.
— Какво? Какво гледаш?
Заля го с поток от думи, изречени с несигурен тон. Ребус обърна колата и я върна бавно обратно по пътя, който току-що бяха преминали. Отби и спря. От другата страна на пътя имаше ниска каменна стена, зад която се простираше характерното леко хълмисто игрище за голф.
— Това ли е то? — Тя промълви няколко думи. Ребус посочи игрището. — Тук? Да?
Тя се обърна към него и каза нещо, което прозвуча като извинение.
— Всичко е наред — успокои я той. — Нека все пак го погледнем отблизо.
Насочи колата към широко разтворената огромна двойна врата от ковано желязо. Отстрани имаше табелка: „ПОЙНТИГАМ — ГОЛФ И КЪНТРИ КЛУБ“. Под този надпис имаше още един: „Сервираме обяд и напитки по избор, всички гости са добре дошли“. Когато минаваше през портите, Кандис пак започна да кима ентусиазирано, а когато пред тях се появи огромна къща с характерната архитектура на осемнайсети век, тя почти подскочи на мястото си, пляскайки възбудено с ръце по бедрата си.
— Ясно — усмихна се облекчено Ребус.
Паркира пред главния вход, вмъквайки се с мъка между „Волво комби“ и ниско легнала „Тойота“. На игрището трима души довършваха поредния си рунд. След последния успешен удар ръцете им едновременно извадиха портфейли и определен брой банкноти смениха собствениците си.
Ребус знаеше твърдо две неща за голфа: първо, за някои хора тази игра бе нещо като религия и, второ, много хора обичаха да се обзалагат. Предмет на обзалаганията можеше да е крайният резултат, всяка дупка — дори всеки удар, стига да бе възможно.
Японците не бяха ли страстни комарджии?
Хвана Кандис за ръка и двамата тръгнаха към главната сграда. Откъм бара се носеше приятна мелодия — соло на пиано. Дъбова ламперия, огромни портрети на надути непознати. Няколко стари дървени стикове за голф, поставени зад стъклена витрина. Ребус се отправи към рецепцията, там обясни кой е и какво иска. Администраторката се обади по телефона, после ги поведе към офиса на главния изпълнителен директор.
Посрещна ги Хю Малахайд, плешив, слаб човек, преполовил явно петото си десетилетие. Лекото му заекване се усили след първия въпрос на Ребус. Повтори го, създавайки впечатление, че гледа да спечели време.
— Дали сме имали японски гости напоследък? Да, имаме някои редовни играчи.
— Говоря за трима души, обядвали тук преди две или три седмици. Придружени са били от трима или четирима шотландци. Вероятно са дошли с „Рейндж Роувър“. Масата им е била резервирана от името на Телфорд.
— Телфорд ли?
— Томас Телфорд.
— А, да… — Малахайд определено беше притеснен.
— Познавате ли господин Телфорд?
— До известна степен.
Ребус се наклони едва забележимо напред.
— Продължавайте.
— М-м-м, той е… Вижте, има сериозна причина за моята сдържаност. Не искаме това да се разчуе.
— Разбирам ви.
