— Не си отивай, Кандис — обади се Ребус.
— Добре — отвърна тя, погледна го, отвори вратата и излезе. Ребус впи пръсти в ръката на Клейвърхаус.
— Трябва да извикаме Телфорд и да го предупредим да не смее да я докосне и с пръст!
— Смяташ, че има нужда от нашето предупреждение, така ли?
— Изглежда, ти не си добре. Да не си въобразяваш, че ще ни послуша? — намеси се и Ормистън.
— Не мога да повярвам! Той почти я подлуди от ужас и в резултат ние я оставяме да му влезе пак в ръцете! Не мога, не, наистина не мога да го проумея!
— Би могла да отиде във Файф — обади се Колхун. В отсъствието на Кандис той като че ли бе възстановил част от самочувствието си.
— Вече е малко късно, нали? — обади се Ормистън.
— Този път ни победи, това е всичко — призна Клейвърхаус, обръщайки се към Ребус. — Но ще му го върнем тъпкано, бъди сигурен. — Успя да се усмихне безрадостно. — Не смятай, че се отказваме, Джон. Това не е в стила ни. Все още сме в началото, приятелю. Само в началото.
Кандис го чакаше на паркинга до очукания му „Сааб“.
— Добре? — запита тя.
— Добре — съгласи се той с усмивка на облекчение, докато отключваше вратата. Сещаше се само за едно място, където би могъл да я отведе. Докато пресичаха „Медоус“, тя кимаше, явно разпознавайки обрамчените с дървета игрища.
— Била си тук и преди, така ли?
Тя посочи нагоре с пръсти, свити във формата на бинокъл.
— С Телфорд ли?
— Телфорд — повтори тя. С жестове му даде да разбере, че иска да напише нещо, и той й подаде бележник и химикалка. Тя нарисува плюшено мече.
— Идвала си тук с колата на Телфорд? — преведе рисунката й Ребус. — И той е наблюдавал с бинокъл един от апартаментите там горе? — Посочи апартамента си.
— Да, да.
— Кога? — Тя не разбра въпроса. — Трябва ми разговорник — промърмори той. После отвори вратата, излезе и се огледа. Всички паркирани наблизо коли бяха празни. Нямаше и следа от какъвто и да било „Рейндж Роувър“. Направи знак на Кандис да излезе и да го последва.
Кандис като че ли хареса всекидневната му. Отиде веднага до колекцията от грамофонни плочи, но — то се знае — не можа да намери нищо познато. Ребус влезе в кухнята да приготви кафе и да обмисли нещата. Повече от ясно бе, че не можеше да я държи тук, особено след като проклетото копеле знае адреса му. Телфорд. Защо е наблюдавал апартамента му? Отговорът беше очевиден: знаеше за връзката му с Кафърти и го възприемаше като потенциална заплаха. Смяташе, че е в джоба на Кафърти, купено ченге. Опознай враговете си: още едно правило, добре заучено от Телфорд.
Телефонира на стара връзка в бизнес-отдела на „Сънди Скотланд“.
— Японски компании — обясни той. — Слухове, свързани с тях.
— Постесни малко нещата.
— Нови обекти около Единбург, може би Ливингстън.
В слушалката зашушнаха хартиите, прехвърляни от репортера по бюрото му.
— Мъти се нещо за завод за микропроцесори.
— В Ливингстън ли?
— Една от възможностите.
— Нещо друго?
— Нищо. Защо се интересуваш?
— Всичко най-добро, Тони. — Ребус върна слушалката на място и погледна Кандис. Не можеше да измисли къде другаде би могъл да я отведе. Хотелите не бяха безопасни. Сети се за една възможност, но тя бе прекалено рискована. Всъщност защо пък не? Набра добре познат номер.
— Сами? Би ли ми направила една голяма услуга?
Сами живееше в една от жилищните кооперации в Шандън. Тесните улици там изключваха паркирането отпред. Ребус спря колата максимално близо.
Сами ги чакаше в тесния коридор на апартамента и веднага ги поведе към всекидневната. На плетения стол там имаше китара и Кандис я вдигна, отпусна се на стола и дръпна леко струните й.
— Сами, запознай се с Кандис.
— Здравей — усмихна се Сами. Кандис изсвири няколко акорда. — Хей, това е „Оейзис“! — възкликна изненадано Сами.
Кандис я погледна с усмивка.
— „Оейзис“ — повтори тя последната дума, както обикновено.
— Имам компакт-диск на „Оейзис“ тук някъде — засуети се Сами, прехвърляйки набързо колекцията си от компакт-дискове близо до уредбата. — Ето го. Да го пусна ли?
— Да, да.
Сами включи уредбата, обяви, че отива да приготви кафе, и направи знак на Ребус да я последва в кухнята.
— Коя е тя? — Кухнята беше толкова малка, че Ребус трябваше да остане на прага.
— Проститутка по принуда. Не искам сводникът й пак да положи мръсни лапи върху нея.
— Откъде е?
— От Сараево.
— И не знае английски, така ли?
— Как е твоят сърбо-хърватски?
— Силно ръждясал.
Ребус се огледа.
— Къде е приятелят ти?
— Работи.
— Върху книгата си ли? — Ребус определено не харесваше Нед Фарлоу. Отчасти заради името: „Сънди Поуст“ кръщаваше „Нед“ всички хулигани на дребно, които преджобват дребните монети на възрастни дами, отмъкват пенсионните им книжки и бастуни. Толкова за Нед. А Фарлоу му напомняше за водещата топ- листата песен на Крис Фарлоу: „Извън времето“, която трябваше да принадлежи на „Стоунс“. Нед Фарлоу се ровеше в историята на организираната престъпност в Шотландия.
— Налага се да работи — говореше Сами. — Ще му трябват пари да купи нужното време, за да напише това чудо, което е подхванал.
— Какво работи?
— На свободна практика е, не знам точно. Докога ще се правя на ангел-пазител?
— Най-много два дни. Докато намеря нещо друго.
— Какво ще направи, ако я открие?
— Не ми се иска да разбера.
Сами приключи с изплакването на чашите.
— Странно. Прилича на мен, нали?
— Да, така е.
— Имам право на отпуска. Ще позвъня до офиса да проверя дали не мога да остана тук с нея. Знаеш ли истинското й име?
— Не.
— Има ли дрехи за смяна?
