— След като си бил толкова път…
На връщане в апартамента Ребус купи „Рекърд“. Смъртоносен удар с нож пред нощния клуб „Меган“, ново заведение в Портобело, жертвата: Уилям Тенънт, на двайсет и пет години, портиер. Кървавата историйка си бе пробила място на първа страница заради случайното присъствие на известен футболист и приятеля му някъде в периферията й: последният дори получава няколко дребни порезни рани. Нападателят избягва с мотоциклет. Футболистът отказва да коментира случилото се пред репортери. Ребус го познаваше. Живееше в Линлитгоу. Преди около година беше спрян за превишена скорост в Единбург и в един от джобовете му намериха кокаин.
— Нещо интересно ли има? — обади се Абърнети.
— Някой убива някого. Спокойно, тихо второкласно пристанище, а?
— В Лондон новина като тази няма да получи и двусантиметрова част от вестникарска колона.
— Колко време ще останеш тук?
— Връщам се още днес. Планирам да се отбия за малко в Карлайл: говори се за друг стар нацист там. После следват Блакпул и Улвърхамптън, преди най-сетне да се отправя директно за дома.
— Търсиш си белята.
Ребус пое по туристическия път: надолу по Хълма и през „Принсес Стрийт“. Паркира неправилно зад друга кола на „Хериът Роуд“, но Джоузеф Линц не бе вкъщи.
— Знам къде е — обяви той.
Обърна надолу по „Инвърлийт“, после направи десен завой, вмъкна се в Уористън Гардънс и закова колата пред портата на гробището.
— Какво, да не би да е гробокопач? — Абърнети се измъкна от колата и побърза да затвори ципа на якето си.
— Сади цветя.
— Цветя ли? Защо?
— Не знам.
Всяко гробище е земното царство на смъртта, но Ребус не възприемаше Уористън по този начин. Голяма част от него наподобяваше естествен парк със статуи тук и там. Алеята с каменна настилка за коли в новата част скоро преминаваше в затревена пътека между надгробни паметници с избледнели надписи. Имаше обелиски и келтски кръстове, много дървета, където пърхаха, пееха, биеха се и се любеха птици, а катерички светкавично премятаха рунтави опашки от клон на клон. Тунелът под пътеката за пешеходци водеше към най-старата част от гробището, но между тунела и алеята за коли пулсираше сърцето на това странно място: там пред очите на посетителите тържествено се разгръщаха каменните страници от историята на Единбург. Там все още предизвикваха вековете имена като Оувънстоун, Клу и Флокхарт, професии като регистратор, търговец на коприна, железар. Някои бяха склопили завинаги очи в Индия, други не бяха успели да прекрачат белия праг на ранното детство. Табела на портата информираше посетителите за предстоящата принудителна покупка на гробищата от общината на Единбург поради занемаряване от страна на предишните собственици. Но точно то беше част от чара му. Хората разхождаха кучетата си тук, учеха се да правят художествени снимки, други просто възстановяваха вътрешното си равновесие, разхождайки се между надгробните паметници, обрасли с жилава гробищна трева. Хомосексуалисти търсеха тук компания, други търсеха самота.
Но падне ли здрач, мястото се променяше напълно, променяше се и репутацията му. В началото на годината тук бе убита проститутка от Лийт — Ребус я познаваше и харесваше като човек. Сега си спомни за нея и се запита дали Линц знаеше за случая.
— Господин Линц?
Той подрязваше тревата около надгробен паметник с маломерни градински ножици. Изправи се с мъка: челото му бе покрито с пот.
— А, инспектор Ребус. Този път с колега.
— Инспектор Абърнети.
Абърнети се взираше в паметника, който съобщаваше на света, че под него се намират тленните останки на някой си Космо Меримън, учител.
— Разрешават ви да го правите, така ли? — Той най-сетне срещна погледа на Линц.
— Досега никой не се е опитвал да ме спре.
— Инспектор Ребус ми каза, че садите и цветя.
— Хората смятат, че съм покаял се роднина.
— Но не сте такъв, нали?
— Само далечен: не сме ли всички ние част от голямото семейство на човечеството, инспектор Абърнети?
— В такъв случай сте християнин, нали?
— Да.
— Роден и отгледан като такъв?
Линц измъкна голяма бяла носна кърпа и изтри носа си.
— Питате се дали един християнин би могъл да извърши варварство като станалото в онова френско градче. Смятам го за напълно възможно, въпреки че този отговор е очевидно против личния ми интерес. Разговаряхме по въпроса с инспектор Ребус.
Ребус кимна.
— Разговаряхме няколко пъти, да.
— Религията не е защита. Погледнете Босна: там се биха много добри католици и много добри мюсюлмани. „Добри“ в смисъл на дълбоко вярващи. Те вярват, че религията им дава право да убиват.
Босна. Ребус видя рязко очертания образ на Кандис, бягаща от ужаса само за да попадне на още по- голям и да завърши бягството си в адски капан без възможност за спасение.
Линц натикваше носната кърпа в джоба на кафявите си джинси, издути на коленете и отзад. Със зелените си гумени галоши, зелена вълнена риза и спортно вълнено яке той наистина имаше вид на градинар. Нищо чудно, че тук оставаше почти незабележим: сливаше се успешно с обкръжението, превръщаше се в част от него. Ребус неволно се запита дали умението на Линц да се превръща в невидим където и да е, не е целенасочено усвоено. В неговия случай то бе много, много полезно — ако обвиненията срещу него отговаряха на истината.
— Като че ли проявявате нетърпение, инспектор Абърнети. Изглежда, не обичате теоретизирането, прав ли съм?
— Не съм се пробвал в тази област, господин Линц.
— В такъв случай вероятно знаете твърде малко. Инспектор Ребус обаче ме изслушва търпеливо и дори изглежда заинтригуван. Дали е наистина така или не, не мога да преценя, но изпълнението му — ако това е игра — заслужава похвала. — Линц винаги говореше като човек, репетирал вкъщи всяка фраза. — При последното му идване в дома ми дискутирахме двуличието на човека. Имате ли мнение по този въпрос, инспектор Абърнети?
Абърнети го изгледа студено.
— Не.
Линц сви рамене: личното му дело срещу лондончанина не се нуждаеше от повече доказателства.
— Жестокостите, инспекторе, са резултат на колективна воля. — Говореше отчетливо, тонът му напомняше ясно за бившия преподавател в Единбургския университет Джоузеф Линц. — Защото понякога само страхът да не останеш сам срещу тълпата е достатъчен да ни превърне в дяволи.
Абърнети пое демонстративно въздух с презрително изражение на лицето.
— Казаното от вас дотук звучи така, като че ли вие оправдавате военните престъпления, господине. Дори звучи така, сякаш тогава действително сте бил във въпросното френско градче.
— Нужно ли е да съм космонавт, за да си представя Марс? — Линц се обърна към Ребус и му се усмихна едва забележимо.
— Може би съм малко нещо не на ниво, господин Линц — отвърна Абърнети. — Освен това съм и малко нещо зиморничав. Предлагам да се върнем в колата и да довършим интересната си дискусийка там, какво ще кажете?
Докато Линц подреждаше и прибираше градинските си инструменти в брезентова торба, Ребус се огледа
