и улови неясно движение между надгробните паметници в далечината. Взря се: приклекнала мъжка фигура. За част от секундата зърна познато лице.
— Какво има? — запита Абърнети.
Ребус поклати глава.
— Нищо.
Тримата вървяха мълчаливо до колата. Ребус отвори задната врата на „Сааба“ за Линц. За негова изненада и Абърнети се намъкна отзад. Седна зад волана и се наслади за миг на топлината, съживяваща постепенно пръстите на краката му. Абърнети бе проснал ръка на облегалката отзад, полуизвил тяло към Линц.
— А сега, хер Линц, информирам ви без заобикалки за същността на моето участие в тази история. Аз съм служебното лице, което събира и централизира информацията във връзка с най-новите обвинения, повдигнати срещу предполагаеми стари нацисти в тази страна. Вие разбирате, че при сериозни обвинения като отправените срещу вас, наше задължение е да проведем старателно разследване, нали?
— Прилагателното „фалшиви“ приляга по-точно на въпросните обвинения от „сериозни“.
— Ако е така, няма защо да се безпокоите.
— Освен за репутацията си.
— Когато ви оправдаем, ще се погрижим и за нея.
Ребус следеше озадачено разговора. И тонът, и приказките на Абърнети бяха други, по-меки, някак двусмислени: суровият, враждебен Абърнети отпреди минути се беше изпарил като по чудо!
— А междувременно? — Линц се бе наместил гъвкаво между редовете на казаното от лондончанина: двамата определено говореха на някакво друго ниво. Ребус си даде сметка, че е преднамерено изключен от разговора: стана ясно защо Абърнети предпочете задната седалка. Той беше поставил физическа бариера между себе си и отговорния полицай от местното управление, разследващо случая. Нещо ставаше!
— Междувременно — говореше Абърнети отзад — предложете пълно съдействие на колегата ми. Нещата зависят много от него: колкото по-скоро направи изводите си по случая, толкова по-скоро той ще приключи и всичко ще остане в миналото.
— Проблемът с изводите е, че те трябва да бъдат максимално категорични, за да не се оставя каквато и да било вратичка за евентуални съмнения. А какво мога да предложа аз? Имам толкова малко доказателства. Течеше война, инспектор Абърнети, много документи бяха унищожени.
— Без доказателства и от двете страни — обвинението и защитата — нима ще има база за дело?
Линц кимаше.
— Да, разбирам — отговори той.
Абърнети не каза нищо повече от онова, което сам Ребус мислеше за този случай; проблемът беше, че той го направи пред заподозрения!
— Много ще помогнете, ако настъпи просветление в паметта ви — обади се той в тон с приказките на задната седалка: почувства се задължен да го направи.
— Това е, господин Линц — продължаваше Абърнети отзад, — благодаря за отделеното време. Сложил беше длан върху рамото на стареца: покровителствено, утешително. — Къде да ви откараме?
— Ще остана тук още малко. — Линц отвори вратата и се измъкна от колата. Абърнети любезно му подаде чантата с градинските инструменти.
— Внимавайте — каза му той на прощаване.
Линц кимна, поклони се леко на Ребус и затътри нозе към портата на гробището. Абърнети се прехвърли на мястото за пътника отпред.
— Странен дребен негодник, нали?
— Почти му каза, че едва ли не всичко е наред, а той самият е чист и невинен като новородено.
— Глупости — отвърна спокойно Абърнети. — Казах му само къде се намира и му напомних някои очевадни подробности. Това е всичко. — Забеляза израза на Ребус. — Я не се втелявай! Нима наистина искаш да го видиш в съдебната зала? Стар университетски преподавател, поддържащ в ред занемарено гробище?
— Не улесняваш нещата, ако говориш, като че ли си на негова страна.
— Да предположим, че точно той е наредил клането там. Отговор ли е според теб изпращането му в панделата за няколко години, докато предаде Богу дух? Не е ли за предпочитане да ги подплашим до един, както се полага, да отклоним евентуален процес и да спестим милионите на данъкоплатците за по-полезни цели?
— Това не влиза в задълженията ни — отвърна Ребус и запали двигателя.
Върна Абърнети на „Ардън Стрийт“, където бе колата му. Стиснаха ръце на прощаване и Абърнети се опита да си даде вид, че с удоволствие би останал още известно време с него.
— Пак ще ти гостувам някой ден — обеща той и потъна в колата си. Докато тя изчезваше зад завоя, мястото й на улицата бе заето от друга кола. От нея се материализира Сайобан Кларк с голяма пазарска чанта в ръка.
— Това е за теб — обяви тя. — И смятам, че съм заслужила поне чаша кафе.
Кларк не беше претенциозна като Абърнети, прие чашата еспресо с благодарност и изяде с апетит забравен кроасан. Телефонният му секретар сигнализираше за прието съобщение. Доктор Колхун го информираше, че семейството от Файф ще приеме Кандис утре. Ребус надраска набързо на лист хартия подробностите, после насочи вниманието си към съдържанието на пазарската чанта. Около двеста ксерографирани листа.
— Не ги разбърквай — обади се Сайобан. — Нямах време да ги подшия.
— Бързо действаш.
— Върнах се в офиса снощи. Реших да го направя, докато няма никой наоколо. Мога да ги резюмирам, ако искаш.
— Кажи ми само кои са главните играчи.
Тя пристъпи към масата, измъкна стол, настани се до него, изкара най-отгоре няколко снимки и се залови да назовава сниманите по име.
— Брайън Симърс, известен като Хубавеца. Отговаря за проститутките. — Бледо, ъгловато лице, гъсти черни мигли. Сводникът на Кандис.
— Не е много хубав.
Кларк посочи друга снимка.
— Кени Хустън.
— От Хубавеца минаваме явно на Грозника. Издадени напред зъби, жълтеникава кожа.
— Сигурна съм, че майка му го обича.
— В какво се състои работата му?
— Отговаря за портиерите. Кени, Хубавеца и Томи Телфорд израстват на една улица. Те са сърцевината на Семейството. — Запрехвърля другите снимки. — Молки Джордан, поддържа потока от наркотици, Шон Хадоу, Умника: управлява финансовата част, Оли Корнуел, трепач — горила, мутра — както ти се хареса. Дийк Макгрейн. В Семейството няма делене на религиозна база: протестанти и католици работят рамо до рамо.
— Съвършено общество.
— Няма жени. Цитирам Телфорд: „Интимните отношения само пречат.“
Ребус вдигна лист хартия.
— Какво имаме на разположение?
— Всичко без нужните доказателства.
— Затова ли се заловихте да го следите?
Тя му се усмихна над ръба на чашата.
— Критикуваш ли ни?
— Това не е мой проблем.
— Но си заинтересуван. — Тя замълча за момент. — Кандис ли е причината?
— Не харесвам случилото с нея.
— Както и да е. Помни: не си взел всичко това от мен.
— Благодаря ти, Сайобан. — Замълча на свой ред. — Всичко наред ли е около теб?
