струваше да му извива врата във всекидневната си.
— Как ще печели пари? — Клейвърхаус явно нямаше намерение да затвори уста. — Ти ли ще я издържаш? Имаш ли представа как ще изглеждаш отстрани?
Ребус изпусна компакт-диск на пода, завъртя се на пети.
— Нищо подобно! — Едва се сдържаше.
Клейвърхаус вдигна примирително ръце с длани към него.
— Хайде, Джон, знаеш, че…
— Не зная нищо.
— Джон…
— Я се омитай оттук! — Причината не беше само в безкрайния ден, а и в странното усещане, че той като че ли няма намерение да си отиде. Вечерта се разтягаше до безкрайност, лишавайки го от всяка най- минимална възможност за отдих. В главата му се люлееха леко трупове, увиснали от смълчани дървета, черен, миризлив пушек се кълбеше над стара черква… Телфорд беше възседнал мотора от оная игра в „Царството на магията“, хилеше се и стреляше по зрителите… Абърнети докосваше покровителствено рамото на стареца… Войници биеха с приклади цивилни… А Джон Ребус… Ребус присъстваше навсякъде, опитвайки се с все сила да остане само зрител.
Пусна компакт-диск на Ван Морисън. „Упорито по магистралата“. Слушал беше тая музика по плажовете и докато бе наблюдавал безброй апартаменти. Тя като че успяваше да го излекува за момента — или поне да позакърпи раните. Когато се обърна, стаята беше празна. Погледна през прозореца. В апартамента на втория етаж срещу неговия живееха две деца. Често ги наблюдаваше от прозореца си, без те да усетят присъствието му. Причината бе проста: те никога не поглеждаха през прозореца. Светът им бе толкова завършен и всепоглъщащ, че животът извън прозореца им не ги интересуваше: какво в повече можеше да им предложи? Сега те бяха в леглото и майка им спускаше щорите. Тих град. Прав беше Абърнети. В някои части на Единбург човек можеше да преживее целия си живот, без да се натъкне на каквато и да било неприятност. Но убийствата в Шотландия надвишаваха два пъти тези в южната й съседка, а половината от тях ставаха в двата й главни града.
Не че статистиката имаше някакво значение. Смъртта си е смърт. Бум! Прас! — и нещо уникално напуска света на живите невъзвратимо, завинаги. Едно убийство или няколко стотици убийства. Всички до един имаха някакво значение за останалите живи. Ребус се замисли за единствената жива свидетелка на трагедията в онова френско градче. Не беше я срещал, вероятно никога нямаше да се погледнат очи в очи. Ето още една причина защо на човек му е трудно да вложи страст в случай от миналото. Друго нещо беше пресният случай: човек има много факти подръка, може да разговаря със свидетели. Можеш да насъбереш доказателства от аутопсията, да провериш достоверността на циркулиращите слухове. Можеш да претеглиш вината и скръбта. Превръщаш се в част от случилото се. Точно това го интересуваше. Хората. Житейските им истории го привличаха като магнит, очароваха го. Когато се превръщаше в част от техния живот, успяваше да забрави своя.
Телефонният секретар му съобщаваше усърдно за съобщение.
— Здравейте. Аз съм… м-м-м… не зная как да се изразя… — Позна гласа: Кирстин Мийд. Безпомощна въздишка. — Вижте какво. Не мога да го върша повече. Така че, моля ви, не. Съжалявам, просто не мога. Има други хора, които могат наистина да помогнат. Аз не съм от тях.
Край на съобщението. Ребус не откъсваше втренчен поглед от автомата. Не я обвиняваше. „Не мога да го върша повече.“ „Тогава двама сме“ — помисли Ребус. Единствената разлика беше, че той трябва — длъжен беше — да продължава да го върши. Седна пред масата и примъкна документацията по оная стара трагедия във Франция. Списъци на имена и професии, години, дати на раждане. Пика, Месплед, Русо, Дешамп. Търговец на вино, рисувач на порцелан, колар, прислужничка. Какво означаваше всеки от тях за един шотландец на средна възраст? Блъсна листите настрани и вдигна чантата на Сайобан от пода.
Край на Ван Морисън: пусна първата страна на „Бих искал да си тук“. Невероятно издраскана грамофонна плоча. Спомни си, че се бе появила при него в черна полиетиленова обвивка. Когато я разгъна, го лъхна оная странна воня. По-късно се оказа, че го бе блъснала характерната миризма на горена човешка плът.
— Трябва да пия нещо — обяви той на глас, накланяйки се напред. — Имам нужда от нещо силно. Няколко бири с уиски може би. — Нещо да оглади временно макар острите ръбове, да уталожи болката.
Погледна часовника си: предостатъчно време до спускането на кепенците. За Единбург това всъщност нямаше значение: нощно време в заведенията тук часовниците обикновено спяха сън дълбок. Дали ще успее да прескочи до „Окс“, преди да го затворят? Ще успее, разбира се! Добро предизвикателство. Изчакай час или два и повтори дебата.
Или се обади на Джак Мортън.
Или излез веднага. На момента.
Телефонът иззвъня. Протегна се и вдигна слушалката.
— Ало?
— Джон? — Името му прозвуча като „Шон“.
— Здравей, Кандис. Случило ли се е нещо?
— Ъ-ъ-ъ…
— Проблем?
— Не проблем. Просто искала… казвам на тебе, ще те видя утре.
Той се усмихна.
— Да, ще те видя утре. Говориш много добре английски.
— Бях прикована с верига към острие на бръснач.
— Какво?!
— Песен.
— А, добре. Но сега вече не си, нали?
Не го разбра.
— Аз съм… ъ-ъ-ъ…
— Всичко е наред, Кандис. Ще те видя утре.
— Да, ще те видя — повтори тя радостно.
Ребус върна слушалката на мястото й. Прикована с верига към острие на бръснач. Вече не му се пиеше.
9.
Ребус взе Кандис следобед. Всичките й притежания се бяха събрали в две пластмасови торби. На прощаване тя прегърна сърдечно Сами с бинтованите си ръце.
— До скоро виждане, Кандис.
— Да, до скоро виждане, да. Благодаря… — Потърси думи да довърши изречението, не успя и безпомощно разтвори ръце, разлюляла торбите.
По неин избор спряха да хапнат в едно от заведенията на „Макдоналдс“, плъзнали като гладни въшки из Единбург. Запа и Мъдърс: „Обикаляйки за хамбургери“. Ясен, свеж ден, страхотен за пресичане на Форт Бридж. Ребус го направи бавно, за да й даде възможност да се наслади на панорамната гледка. Крайната им цел беше Ийст Нюк във Файф, няколко рибарски селища, любимо място на отпускари и художници. Извън сезона Лоуър Ларго изглеждаше тъжно опустял. Ребус имаше адреса, но спря да попита за посоката. Накрая паркира пред къщичка с тераса. Кандис се втренчи в червената врата и не се помръдна, докато той не й махна с ръка. Не беше успял да й обясни защо са тук. Дано господин и госпожа Петрек се справят по-добре от него.
Вратата отвори жена около четиридесетте с дълга черна коса. Тя го погледна през очила със стъкла във формата на лунен сърп, после се обърна към младата жена до него, каза нещо и Кандис й отговори плахо: още не бе наясно какво става.
— Заповядайте, влезте — обърна се госпожа Петрек към Ребус. — Съпругът ми е в кухнята.
Настаниха се около кухненската маса. Господин Петрек беше едър мъж с гъсти кестеняви мустаци и къдрава коса със същия цвят, вече нашарена със среброто на годините. От големите керамични чаши пред
