късчета в пъстроцветно ветрило и ще се стопи в небитието.
И в освободеното пространство ще се намести горчивината на истината.
— Какво има? — запита Майки.
— Нищо.
— Готов ли си за бирата? Вечерята ще пристигне всеки момент.
Ребус се втренчи в тъмната, вече изстинала течност в чашата си.
— Повече от готов — отвърна той, изравни пакета снимки и картички и го стегна с ластика. — Но ще остана верен на тая чаша тук. — Обгърна я с ръка и я вдигна шеговито към брат си.
— Наздраве!
10.
На следващата сутрин Ребус отиде в управлението на Сейнт Ленард, телефонира на Националния център за разследване на криминални престъпления в Престуик и запита дали разполагат с материали, свързващи престъпниците тук с внос на европейски проститутки. Разсъждаваше така: някой трябва да е докарал Кандис (за него тя все още беше Кандис) от Амстердам до Англия и смяташе, че този някой не е Телфорд. Които и да стояха зад този трафик на жива стока, нямаше начин Ребус да не се добере до тях. Искаше да докаже на Кандис, че веригите й могат да бъдат счупени.
Убеди хората от центъра да му изпратят по факса информацията. По-голяма част от нея се отнасяше до платен паркинг, където шофьорите се отбиваха, за да прекарат някой и друг час с жена. Обслужваха ги главно чуждестранни проститутки, повечето без разрешение за работа, много от тях незаконно вкарани в страната от Източна Европа, преди всичко от Югославия. По този въпрос в Центъра се стелеше гъста мъгла: нямаха нито имената на крадците на жени и сводниците им, нито знаеха нещо за проститутки, прехвърлени организирано от Амстердам в Англия.
Ребус слезе до паркинга да изпуши втората си цигара за деня. Там висяха още двама пушачи: малко братство от обществени парии. Вътре Фермерът веднага го разпъна на кръст — искаше да разбере има ли някакъв напредък по случая Линц.
— Може би ще има, ако го довлека тук и го понапердаша — предложи Ребус.
— Не съм в настроение за шегичките ти — изръмжа Фермерът и закрачи гневно към офиса си.
Ребус седна на бюрото си и разтвори папката върху него.
— Вашият проблем, инспекторе — му беше казал Линц веднъж, — е, че се страхувате да не би да ви приемат сериозно. Държите да сервирате на хората очакваното от тях — според вас. Споменах за Портата на Ищар5 и вие веднага заприказвахте за някакъв холивудски филм. Отначало помислих, че идеята е да ме предизвикате да изтърва нещо и да попадна в клопка, но сега тези ваши реакции ми изглеждат повече като игра, която играете срещу самия себе си.
Ребус седеше на обичайния си фотьойл в гостната на Линц.
От прозорците се виждаха заключените градини на „Куин Стрийт“: трябва да платиш за ключ, ако искаш да ги ползваш.
— Образованите хора плашат ли ви?
Ребус погледна стареца.
— Съвсем не.
— Сигурен ли сте? Не ви ли се иска да сте като тях до определена степен? — Линц се усмихна, разкривайки две редици дребни обезцветени зъби. — Интелектуалците обичат да се разглеждат като жертви на историческия момент, на преобладаващите предразсъдъци на хората тогава, обикновено ги арестуват за необичайните им вярвания и идеи, дори ги измъчват и убиват. Но и Караджич се възприема като интелектуалец. Нацистката йерархия се е радвала на свои мислители и философи. И дори във Вавилон… — Линц стана и си наля втора чаша чай. Ребус отказа предложението му да допълни и неговата. — Дори във Вавилон, инспекторе — продължи Линц, настанявайки се отново удобно на фотьойла си — с неговото богатство и изкуство, с просветения му цар… знаете ли какво са направили? Навуходоносор е държал евреите в робство цели седемдесет години. Тази уникална, предизвикваща страхопочитание цивилизация… Започвате ли да схващате лудостта, инспекторе? Започвате ли да виждате ония сериозни дефекти, скрити някъде дълбоко у всички нас?
— Май имам нужда от очила.
Линц метна гневно чашата си срещу стената.
— Имате нужда да слушате и да се учите! Имате нужда да разбирате!
Чашата и чинийката лежаха невредими на килима. Чаят просмукваше бавно в цветните му заврънкулки и скоро нямаше да остане и следа от него…
Ребус паркира на „Бъклу Плейс“. Факултетът за славянски езици се намираше в една от сградите. Попита за доктор Колхун първо в офиса на секретарката.
— Днес не съм го виждала.
Когато Ребус обясни по-подробно защо го търси, секретарката се раздвижи и пробва няколко телефонни номера, но явно никой не отговаряше. После й хрумна, че може да е един етаж по-горе в библиотеката, която винаги държаха заключена. Даде му ключ и го отпрати.
И там нямаше никой. Помещението беше около пет на четири метра, въздухът — застоял. Капаците на прозорците бяха затворени и в стаята не проникваше нито лъч естествена светлина. Върху едно от четирите бюра имаше табелка „Пушенето забранено“, а на съседното нагло се перчеше пепелник с три фаса. Една от стените бе скрита зад многобройни полици с книги, памфлети, списания. Имаше и кутии с изрезки от всекидневници, а картите по стените показваха променящите се граници на бивша Югославия.
Ребус вдигна кутията с най-новите вестникарски изрезки. Както много негови познати, той не бе добре информиран за войната в Югославия. Прехвърлил беше някои от новините, шокиран бе от снимките, а после продължи живота си, вторачен в личните си проблеми. Ако обаче човек можеше да вярва на изрезките тук, целият район, изглежда, се управляваше от военнопрестъпници. Умиротворителните сили там като че ли се пукаха по шевовете от усилие да стоят настрани от конфликта. Напоследък бяха направени няколко ареста, но нищо съществено: от нищожните седемдесет и четири обвинени във военни престъпления бяха арестувани само седем.
Не намери нищо за търговците на женска плът, така че благодари на секретарката, върна й ключа и запълзя през градското движение. Когато мобифонът му иззвъня, той едва не се сблъска с колата отпред.
Кандис беше изчезнала.
Госпожа Петрек беше в криза. И снощи, и сутринта Дуня изглеждала добре, била спокойна и дори весела.
— Спомена, че имало много неща, които не би могла да ни разкаже — вмъкна господин Петрек: той стоеше зад стола на жена си и галеше раменете й. — Повтаряше, че искала да забрави.
А после излязла да се поразходи до пристанището и не се върнала. Може да се е загубила, въпреки че селцето бе малко. Господин Петрек бил зает с работата си, жена му излязла да пита хората дали са я виждали.
— Синът на госпожа Мюр твърди, че била взета с кола.
— Къде? — запита Ребус.
— Само на две пресечки оттук.
— Искам да видя мястото.
Седемгодишният Еди Мюр седеше пред дома си на „Сийфорд Роуд“ и се съгласи да повтори разказа си пред Ребус. Някаква кола спряла пред една жена. Последвал разговор, от който той не чул нито дума, вратата се отворила и жената влязла в колата.
