оттегли. Кухнята бе квадрат с размери около два на два метра и беше претъпкана с кухненски уреди и прибори.
— Видях те днес в гробището Уористън. Съвпадение ли беше?
— А ти как мислиш?
— Въпросите сега задавам аз. — Ребус се облегна на умивалника и скръсти ръце на гърди.
— Наблюдавам Линц.
— Защо?
— За пари.
— Кой плаща? Някой вестник ли?
— Адвокатът на Линц подава оплаквания наляво и надясно. Никой не може да си разреши да го засекат близо до него.
— А искат да го държат под око, така ли?
— Логично е: искат запас от материали при един евентуален процес.
Фарлоу имаше предвид процес за клевета срещу някои от вестниците.
— Ако те хване…
— Той не ме познава. Освен това лесно ще намерят някой да ме замени. Свърши ли с твоите въпроси, за да започна с моите?
— Първо искам да ти кажа нещо. Знаеш ли, че разследвам Линц? — Фарлоу кимна. — Не надушваш ли воня? Ако откриеш нещо, всеки ще смята, че е дошло от мен.
— Сами не знае какво точно върша, така че няма сблъсък на интереси.
— Но другите може и да не повярват.
— Трябват ми само още няколко дни, за да осигуря месец работа по книгата си. — Фарлоу беше приключил със супата и остави празната паница в умивалника, изправяйки се до Ребус.
— Далеч съм от желанието да превръщам това в проблем, но можеш ли да ме спреш?
Ребус се втренчи в него. Страшно му се прииска да натика главата му в умивалника — но какво ще каже Сами?
— А сега — продължи невъзмутимо Фарлоу — да задам ли моя въпрос?
— Давай.
— Коя е Кандис?
— Приятелка.
— Какъв е проблемът с твоя апартамент?
Ребус веднага осъзна, че в момента не разговаря с приятеля на дъщеря си, а с журналист, задушил за евентуален материал.
— Виж какво, да приемем, че не съм те видял в гробището и не сме провели тази кратка размяна на любезности.
— За да не питам за Кандис, така ли? — Ребус мълчеше. Фарлоу обмисли предложената сделка. — Какво ще кажеш за няколко въпроса във връзка с книгата ми?
— Какви въпроси?
— За Кафърти.
Ребус поклати глава.
— На твое място бих говорил с Томи Телфорд.
— Но кога?
— Когато го натикаме зад решетките.
Фарлоу се усмихна.
— Сигурно ще се пенсионирам дотогава. — Изчака няколко секунди, но разбра, че Ребус няма да му подаде нищо.
— Тя ще остане тук само до утре — наруши мълчанието Ребус.
— Откъде е?
Ребус му намигна, загърби го и излезе от кухничката. Поговори със Сами: Кандис все още бе заплесната по телевизионната игра, като не пропускаше да се присъедини към смеха на публиката. Ребус уреди със Сами отвеждането й на другия ден и си тръгна. От Фарлоу нямаше и следа. Вероятно се беше покрил в спалнята или бе излязъл. Трябваха му няколко минути, за да си спомни къде паркира колата. Шофира много внимателно към „Ардън Стрийт“: спираше прилежно пред всички светофари.
И там нямаше свободно място за паркиране. Остави „Сааба“ на жълтата линия. Докато се приближаваше към блока, някой отвори рязко врата на кола зад гърба му и той бързо се обърна.
Клейвърхаус. Сам.
— Ще имаш ли нещо против да вляза?
Ребус имаше поне дузина причини да отговори с „да“. Но сви рамене и продължи пътя си към вратата.
— Някакви новини от кървавата игра с ножове пред „Меган“? — запита той.
— Откъде знаеш, че се интересуваме от случая?
— Портиер е смъртоносно наръган с нож, нападателят изчезва на мотоциклет. Преднамерено убийство. По-голяма част от портиерите са хора на Томи Телфорд.
Изкачваха стълбите, без да бързат. Апартаментът на Ребус беше на втория етаж.
— Прав си — призна Клейвърхаус. — Били Тенънт наистина работи за Телфорд. Контролира трафика в „Меган“.
— Наркотрафика ли?
— Раненият приятел на футболиста е известен търговец на наркотици. Базата му е Пейсли.
— Ясно, и той е свързан с Телфорд.
— Смятаме, че той е бил целта. Тенънт е случайна жертва, нещастното копеле.
— Остава само още един въпрос: кой е зад рокера и ножа му?
— Джон, не се прави на смахнат. Кафърти е, разбира се!
— Не е в неговия стил — отвърна Ребус, отключвайки вратата.
— Защо не допуснеш, че е научил някой и друг трик от младия си съперник?
— Разполагай се. — Приборите от закуската бяха все още на масата, чантата на Сайобан с ценното си съдържание — на пода до стола.
— Имал си гостенка. — Клейвърхаус гледаше двете чинии, двете чаши до тях. Огледа се. — Но тя не е тук сега, нали?
— Тя не беше тук и за закуска.
— Защото е при дъщеря ти.
Ребус се смръзна.
— Отидох да се разплатя с мотела. Казаха ми, че е дошла полицейска кола и прибрала вещите й. Зададох няколко въпроса където трябва и стигнах до адреса на Саманта. — Клейвърхаус седна на дивана, преметна крак върху крак. — Каква е играта, Джон, и как така прецени, че трябва да ме изолираш от нея? — Гласът му бе спокоен, но Ребус усети надигаща се буря.
— Ще пиеш ли нещо?
— Чакам отговор.
— Когато Кандис излезе… чакаше ме до колата. В първия момент не се сетих къде да я откарам и в края на краищата я доведох тук. Но тя разпозна улицата. Телфорд е наблюдавал апартамента ми.
Клейвърхаус се наклони леко напред.
— Защо?
— Може би, защото познавам Кафърти. Не можех да оставя Кандис тук и я отведох при Сами.
— Все още ли е там? — Ребус кимна. — А по-нататък?
— Утре ще я приеме семейството бежанци от Файф.
— Докога?
— Какво искаш да кажеш?
Клейвърхаус въздъхна.
— Джон, тя е… Тук тя е била само проститутка. Не познава друг живот.
Ребус пристъпи към уредбата, запрехвърля компакт-дисковете. Трябваше да прави нещо. Не си
