— Конкретното доказателство е заключено здраво в Белия дом и се държи там далеко от обществото по силата на закона за държавна тайна, предвиждащ разсекретяване след период от сто години.
— В такъв случай няма начин да докажем каквото и да било.
— Има един начин…
— Какъв?
— Ако някой проговори. Ако успеем да накараме поне един от тях да запее.
— Атакувате ги с надеждата, че ще прекършите съпротивата им. Тази е основната цел на заниманието, нали? Търсите най-слабата брънка, прав ли съм?
Леви пак се усмихна.
— Научени сме на търпение, инспекторе. — Допи питието си. — Наистина се радвам, че ми се обадихте. Тази втора среща беше много по-задоволителна.
— Ще изпратите ли на шефовете си доклад за отбелязания напредък?
Леви предпочете да игнорира въпроса му.
— Ще говорим отново, след като прочетете книжката. — Изправи се. — Офицер от Специалния отдел. Как беше името му?
— Не съм го давал.
Леви изчака миг, после каза:
— А, това обяснява нещата. Все още ли е в Единбург? — Ребус поклати глава. — В такъв случай е заминал за Карлайл, нали?
Ребус отпи от кафето си и замълча.
— Благодаря ви още веднъж, инспектор Ребус — заяви Леви необезсърчен ни най-малко.
— Благодаря, че се отбихте тук.
Леви се огледа за последен път.
— Офис, а? — промърмори той, клатейки глава.
8.
Тайно организирано спасяване на нацистки военнопрестъпници (понякога с помощта на Ватикана) от преследващите ги руснаци — това беше Пътят на плъховете. Краят на Втората световна война поставя началото на Студената война. Нужно било отлично разузнаване, както и доказано безмилостни хора, предлагащи определено експертно ниво. Твърдеше се, че Клаус Барбие, Лионския касапин, получава предложение за работа към Британската разузнавателна служба. Носеха се слухове за нацист на много високо ниво, изчезнал в посока Съединените щати. Едва през 1987 година Обединените нации отпечатват пълния списък на избягали нацистки и японски военнопрестъпници, на брой четиридесет хиляди.
Защо задържат тоя списък толкова дълго? Ребус знаеше отговора. Модерната политика установява, че Германия и Япония са част от глобалното братство на капитализма. В чий интерес би било отварянето на стари рани? А освен това колко жестокости бяха успели да прикрият самите съюзници? Кой от участниците в една война остава с чисти ръце? Ребус беше възмъжал в армията, разбираше ги. И той бе вършил разни деяния. Служил беше в Северна Ирландия, зърнал бе обезобразеното лице на предаденото доверие, видял беше омразата да замества със страшна сила страха, превземайки като черна миазма все по-голямо пространство.
Част от него не можеше да не оцени и да не приеме логиката на Пътя на плъховете.
Книжлето на Леви разглеждаше предполагаемата организация на сложната спасителна операция. Наистина ли бе възможно да се разтвориш изцяло в ново обкръжение, да промениш напълно самоличността си? И пак се натрапваше един и същ въпрос: имаше ли значение? Съществуваха източници за идентифициране, издадени бяха няколко присъди — Айхман, Барбие, Демяник, други процеси бяха в ход. Но Ребус беше чел и истории за престъпници, излежали присъдите си и превърнали се в „добри хора“, хора, променили се напълно и превключили от злото към доброто. Те твърдяха, че истинският виновник е самата война. Спомни си един от първите си разговори с Джоузеф Линц. Седяха в гостната му и Ребус все още чуваше дрезгавия глас на стареца и виждаше шала, увит около врата му:
— На моята възраст, инспекторе, и най-слабото възпаление на гърлото се превръща в сериозно заболяване.
В стаята нямаше много снимки: загубил бил повечето през войната.
— Заедно с разни други неща, свързани със спомени за хубави мигове в живота. Все пак успях да запазя поне тези.
Показал бе на Ребус снимки от трийсетте години. Докато говореше за хората на избелелите фотографии, Ребус внезапно помисли: „Ами ако те са само част от фалшива самоличност?“ Сноп снимки, задигнати отнякъде и поставени в рамки? А имената и личните истории на хората на тях — измислени ли бяха или реални? В този миг бе разбрал колко лесно е изграждането на друг живот, на друга самоличност.
По-късно същия ден Линц заговори за Вилфранш, отпивайки от подсладения с мед чай.
— Мислих много по този въпрос, както вероятно можете да си представите. Лейтенант Линцстек, той е командвал тогава, така ли?
— Да.
— Но вероятно е изпълнявал заповеди, спуснати отгоре. Един лейтенант не е кой знае колко високопоставен във военната йерархия.
— Възможно е.
— Ако един войник получи заповед… Нисшите чинове са длъжни да изпълняват получените заповеди, нали?
— Дори и ако дадена заповед е безумна?
— Независимо от това смятам, че човекът е бил принуден да извърши престъплението — престъпление, което доста много от нас биха извършили при същите обстоятелства. Не виждате ли лицемерието? Подвеждате под отговорност някой за нещо, което сам бихте сторил. Един войник застава срещу тълпата. „Не на клането!“ Сам срещу всички. Вие бихте ли го сторил?
— Надявам се. — Ребус мислеше за Ълстър, мислеше за Робота Подлец.
Книжката на Леви не доказваше нищо. От нея Ребус научи само, че името Йозеф Линцстек фигурира в списъка на възползвалите се от Пътя на плъховете: представил се бил за поляк. Но къде бе създаден този списък? В Израел. Доста несигурна информация, нали? Никакво доказателство.
Инстинктът му нашепваше, че Линц и Линцстек са едно и също лице, но не предлагаше отговор на въпросите: „Какво от това?“ и „Има ли значение?“
Остави книжката в „Роксбъро“ и попита администраторката за господин Леви.
— Мисля, че е в стаята си. Ако желаете да…
Ребус поклати глава. Предаде книгата без придружително писмо: Леви ще изтълкува този факт като достатъчно красноречиво съобщение, знаеше го. Върна се на „Ардън Стрийт“ за колата си и потегли през Хеймаркит към Шандън. Паркирането близо до апартамента на Сами го измъчи, както обикновено. Май всички вече се бяха прибрали от работа и дъвчеха пред телевизорите си. Изкачи каменните стъпала, представяйки си допълнителния ежедневен проблем, който се стоварваше върху раменете на живущите тук след първия студ. Сами му отвори и го поведе към всекидневната: Кандис седеше пред телевизора и се опитваше да следи някаква игра.
— Здравей, Джон — възкликна тя, щом го видя. — Ти ли си моята вълшебна стена?
— Не съм вълшебната стена на никого, Кандис. — Обърна се към Сами: — Наред ли е всичко?
— Тип-топ.
В този момент във всекидневната влезе Нед Фарлоу. Ядеше супа и топеше в купата прегъната филийка черен хляб.
— Ще ми отделиш ли няколко минути? — запита веднага Ребус. Фарлоу кимна, посочи кухничката.
— Може ли да ям, докато говорим? Умирам от глад. — Седна на сгъваемата маса, измъкна още една филия хляб и я намаза с маргарин. Сами подаде глава от прага, зърна израза на баща си и тактично се
