— Всичко е наред. Харесвам работата си в Националния.
— Е, да, повече живот в сравнение със Сейнт Ленард.
— Липсва ми Брайън. — Имаше предвид партньора си от Сейнт Ленард, преминал към цивилния живот.
— Виждала ли си го?
— Не. А ти?
Ребус поклати глава и стана да я изпрати.
Прекара почти час над получените материали и натрупа информация за Семейството и сложните криволици на операциите му. Нито дума за Нюкасъл. Нито дума за японците. Сърцевината на Семейството — осем или девет души — бяха съученици. Трима от тях все още се подвизаваха в Пейсли: грижеха се за тамошния бизнес. Останалите бяха в Единбург, заети да измъкват територии от Големия Гер Кафърти.
Прочете внимателно списъка на нощните клубове и барове с участие на Телфорд. Имаше някои случайни доклади за направени арести край някои от тях. Пиянски побоища, нападения на портиери, повреди на коли и друга собственост. Нещо привлече вниманието му: споменаваше се фургон за продажба на хот-дог, паркиран последователно пред два от клубовете. Собственикът разпитан: вероятен свидетел. Но той не се сеща за нищо от значение. Име: Гевин Тей.
Господин Сладкия.
Съмнителният самоубиец от последните дни. Ребус позвъни на Бил Прайд и попита докъде е стигнало разследването на въпросното самоубийство.
— До задънена уличка, приятелю — отговори Прайд. От тона му личеше, че не си го слага много-много на сърце. Прайд беше замрял на точката на замръзването в служебната си кариера: години наред не бе помръдвал нагоре. Предстоеше му само дългото слизане към датата на пенсиониране.
— Знаеше ли, че е продавал и хот-дог?
— Жалко. Няма как да го попитаме откъде е взел парите.
Гевин Тей беше бивш затворник. Продава сладолед малко повече от година. Пред къщата му бе паркиран нов „Мерцедес“: явно бизнесът със сладолед се е оказал доста успешен. А ето ти сега и още нещо: доказателство за продажба на храна и напитки на жалките отрепки, измъкващи се с препъване от нощните клубове. Нощните клубове на Томи Телфорд.
Гевин Тей: присъди за нападение и измами. Рецидивист, намерил най-сетне правия път… Стаята внезапно му се стори много задушна. Главата му пулсираше, имаше усещането, че ще се пръсне. Трябваше да излезе.
Пресече „Медоус“ и слезе пеша по моста „Джордж IV“, после излезе на „Принсес Стрийт“. Върху каменните стъпала на Шотландската академия бяха насядали група хора: брадясали, с боядисани коси и скъсани дрехи. Бездомниците на града, опитващи се с все сила да не допуснат игнориране и пълна забрава. Между него и тях имаше нещо много общо. През живота си той не бе успял да запълни няколко ниши: тези на съпруга, на бащата и на любовника. Не отговори и на вижданията на армията за неговата роля там, а и в полицията не беше точно „едно от момчетата“. Когато един от групата протегна ръка, Ребус пусна в нея петарка, преди да прекоси „Принсес Стрийт“ и да се отправи към „Окс“.
Настани се в ъгъла с чаша кафе, извади мобифона и се обади на Сами. Вкъщи беше, осведоми го, че Кандис е добре. Ребус й съобщи, че е намерил подслон за нея и тя ще може да се премести още утре.
— Добре — отговори Сами. — Почакай за минутка. Чу се леко шумолене, докато разменяха мобифона.
— Здравей, Джон. Как си?
Ребус се усмихна.
— Здрасти, Кандис. Това е чудесно!
— Благодаря ти. Сами е… ъ-ъ-ъ… уча се как да… — Разсмя се и върна мобифона на Сами.
— Уча я да говори английски — похвали се и Сами.
— Разбрах.
— Започнахме с песните на „Оейзис“, после продължихме.
— Ще се опитам да прескоча по-късно. А Нед?
— Толкова разнебитен се прибра, че едва я забеляза.
— Той там ли е? Искам да поговоря с него.
— Отиде на работа.
— Какво каза, че прави?
— Не съм ти казала нищо.
— Правилно. Благодаря ти, Сами.
Отпи от кафето, задържа за миг ароматната течност в уста. Абърнети: не можеше да остави нещата така. Преглътна кафето, обади се в „Роксбъро“ и попита за стаята на Давид Леви.
— Давид Леви на телефона.
— Обажда се Джон Ребус.
— Радвам се да ви чуя. Какво мога да сторя за вас?
— Бих искал да поговорим, ако е възможно.
— От офиса си ли се обаждате?
Ребус се огледа.
— Може да се каже и така. Той е на около две минути пеша от хотела ви. Излизате от него, завивате надясно, пресичате „Джордж Стрийт“ и тръгвате надолу по „Йънг Стрийт“. Бар „Оксфорд“ е на отдалечения й край. Аз съм в помещението отзад.
Когато Леви пристигна, Ребус му купи питие. Леви се отпусна във фотьойла, закачайки бастуна си на облегалката му.
— И така, какво мога да сторя за вас?
— Говорил сте и с други полицаи, не само с мен.
— Така е.
— Днес ме посети човек от Специалния отдел в Лондон.
— И той ви уведоми, че обикалям насам-натам, така ли.
— Да.
— Предупреди ли ви да не разговаряте с мен?
— Не и с толкова много думи.
Леви сне очилата си и се залови да ги бърше.
— Казах ви, че има хора, които биха предпочели да превърнат всички тези случаи в история. Този човек, той дойде чак от Лондон само за да ви предупреди за мен, така ли?
— Искаше да говори с Джоузеф Линц.
— Аха. — Леви се замисли. — Какви са вашите обяснения на случилото се днес, инспекторе?
— Надявах се да чуя вашите.
— Интересува ви моето напълно субективно обяснение? — Ребус кимна. — Искал е да бъде сигурен в Линц. Този човек работи за Специалния отдел, а всеки знае, че той е видимата ръка на тайните служби.
— Тоест искал е да се увери, че няма да мога да измъкна нищо от Линц, така ли?
Леви кимна, вторачен в дима, извиващ се от цигарата на Ребус.
Този случай беше като него: в един миг го виждаш — в следващия вече го няма. Също като дим от цигара.
— Нося едно книжле — започна Леви след кратка пауза, ровейки в джоба си. — Бих искал да го прочетете. На английски е, превод от иврит. Отнася се за Пътя на плъховете.
Ребус я взе от ръката му.
— Доказва ли нещо?
— Зависи какво разбирате под доказателство.
— Говоря за конкретно доказателство.
— Има такова, инспекторе.
— В тази книжка ли?
Леви поклати глава.
