всеки от тях се заизвиваха ароматните изпарения на прясно приготвен чай. Госпожа Петрек придърпа стола си към тоя на Кандис и топлият й глас изпълни стаята със странните звуци на чуждия език.
— Обяснява й защо е тук — преведе господин Петрек за Ребус. Ребус кимна, отпи от силния чай, вслушан в разговора, от който не разбираше нито дума. Първоначалната предпазливост на Кандис постепенно се разсея, тя се пооживи, отпусна се и заразказва историята си — може би за пръв път от идването си в тази страна. Госпожа Петрек се оказа добър слушател: на лицето й се отразяваха ужасът и отчаянието, които струяха от очите на Кандис и се блъскаха в гласа й.
— Отвели са я първо в Амстердам, подмамили са я с обещание за работа там — превеждаше господин Петрек за Ребус. — Тя не е единичен случай. Много млади жени минаха по същия път.
— Оставила е дете в родината си, нали?
— Да, син. В момента говори на жена ми за него.
— А вие как се озовахте тук? — запита Ребус.
— Бях архитект в Сараево. Не е лесно да се загърби дом и родина — цял един живот… — Замълча, вторачен в масата. — Първо отидохме в Белград. Оттам се качихме на автобус, извозващ бежанци, и той ни докара в Шотландия. — Сви рамене. — Оттогава изтекоха почти пет години. Сега работя като бояджия. — Тъжна усмивка. — Разстоянието няма значение.
Кандис се разплака и госпожа Петрек се залови да я утешава.
— Ще се грижим за нея — обеща тя, поглеждайки съпруга си. Преди да си тръгне, Ребус се опита да им даде пари, но те ги отказаха категорично.
— Ще имате ли нещо против да идвам от време на време?
— Не, разбира се!
Обърна се към Кандис.
— Казва се Дуня — обади се зад него госпожа Петрек.
— Дуня. — Ребус превъртя бавно името й в уста, сякаш пробваше да се впише някак в чуждоземния му ритъм. Тя се усмихваше и очите й за пръв път излъчваха мека светлина: плахо начало на връщане към човешката й същност може би. Наклони се към него.
— Целуни момиче — каза тя.
Целуна я по бузите, погледна я в наново овлажнените очи. Кимна бавно: опитваше се да й „каже“, че разбира всичко.
От колата й махна още веднъж и тя му изпрати въздушна целувка. Зави зад ъгъла, отби встрани и спря, стиснал с все сила волана. Питаше се дали Кандис ще се справи. Ще се научи ли да забравя? В съзнанието му пак нежелано изплуваха думите на бившата му жена. Ще заяви ли и сега, че експлоатира Дуня? Наистина ли го прави? Не, но се питаше дали е така само защото не успя да изстиска от нея нищо съществено за оня гангстер. Досега тя бе направила само един избор по собствена воля: беше останала да го чака тогава до колата му, вместо да се хвърли още същата вечер в краката на Телфорд. Преди този единствен момент винаги някой друг е вземал решения вместо нея. В известен смисъл тя все още бе в капана, тъй като единствените й очаквания от живота — катинарите и веригите — продължаваха да владеят ума й. Ще й е нужно доста време, за да се промени наистина, да възроди у себе си доверието към света. Петрекови биха могли да й помогнат.
„Саабът“ се носеше плавно надолу по брега. Ребус внезапно реши да посети брат си.
Майки живееше в къща в Кърколди. Извади късмет: отпред мързелуваше червеното му „БМВ“. Той току-що се бе върнал от работа и неочакваната поява на брат му го изненада приятно.
— Криси е при майка си с децата — осведоми го той. — Точно се канех да забъркам къри за вечеря. Ще пиеш ли бира?
— Само кафе — отговори Ребус. Настани се удобно във всекидневната и изчака Майки да се върне. Той се появи, понесъл две стари кутии от обувки.
— Гледай какво намерих на тавана миналата събота. Ще ти хареса. Как искаш кафето? Мляко, захар?
— Само мляко.
Майки изчезна в кухнята, а Ребус се залови да прехвърля съдържанието на двете кутии. Пълни бяха със завързани на пакети стари снимки. Някои имаха дати отзад, други — само въпросителна. Отвори напосоки един от тях. Любителски снимки от някаква почивка някъде: маскарад, пикник. Ребус нямаше снимки на родителите си и тези сега го стреснаха. Краката на майка му изглеждаха по-пълни, отколкото си ги спомняше, но тялото й бе по-стегнато. Баща му го гледаше от всяка снимка с усмивката, която бе завещал и на двамата си синове. На дъното на кутията попадна на семейна снимка с Рона и Сами. Тримата бяха на някакъв много ветровит плаж. Питър Гейбриъл: „Семейни снимки“. Ребус не успя да се сети къде точно са били. Майки се появи във всекидневната с чаша димящо кафе и бутилка бира.
— Не мога да позная хората на някои снимки — каза той. — Може би далечни роднини? Дядо и баба?
— Едва ли ще мога да ти помогна.
Майки му подаде лист с меню.
— Най-добрият индийски ресторант в града — обяви той. — Какво ще поръчаш?
Ребус направи избора си и Майки издиктува поръчката по телефона: двайсет минути до доставката вкъщи. Ребус вече ровеше в друг пакет и попадна на снимки от четиридесетте години. Баща му в униформа (войнишките кепета от онова време приличаха на шапките на момчетата и момичетата от „Макдоналдс“). Всички бяха с дълги до коляно униформени шорти. На гърба на някои от тях бе написано „Малая“, на други — „Индия“.
— Старецът е бил ранен в Малая, знаеш, нали? — запита Майки.
Чуваше го за пръв път.
— Показа ни белега от раната на коляното си.
Ребус клатеше глава.
— Чичо Томи ми разказа друго за тоя белег. Играл футбол, паднал и се ударил. После непрекъснато е махал коричката от раната и си спечелва белег за цял живот.
— Пред нас твърдеше, че е белег от огнестрелна рана.
— Съчинения по картинка. Нали го знаеш, обичаше да ни премята.
Майки отвори втората кутия и му подаде дебел пакет пощенски картички и снимки, вързан с ластик. Ребус го изхлузи и запрехвърля картички със собствения си почерк. И снимките бяха негови: до една лоши, до една набързо направени.
— Откъде ги изрови? И защо са тук?
— Как, забравил ли си? Редовно ми ги пращаше. Всички снимки и картички бяха от службата му в армията.
— Забравил съм — поклати глава той.
— Получавах по картичка или снимка на всеки две седмици. Писмо за татко, картичка за мен.
Ребус се отпусна назад и ги запрехвърля по-бавно. Подредени бяха в хронологичен ред, личеше си от пощенското клеймо върху марките. Обучение, после служба в Германия и Ълстър, следваха Кипър, Малта, Финландия и пустинята на Саудитска Арабия. Весел, безгрижен тон, човек да се чуди той ли ги бе писал. Картичките от Ълстър бяха колекция от вицове, а този бе най-кошмарният период в живота му.
— Радвах се на всяка една от тях — говореше Майки с усмивка. — Едва не се записах доброволец заради теб.
Ребус все още мислеше за Белфаст: оградени бараки, не казарма, а крепост. След края на уличния патрул нямаше къде да се разтовари човек. Пиене, комар и побоища — всичко в границите на едни и същи четири стени. И Робота-Подлец — върховата точка на натрупаното напрежение и бяс. А ето ги сега тия картички, пръскащи целенасочено фалшива представа за живота му тогава.
Майки бе живял с нея през последните двайсет и повече години.
Живял беше с една много голяма лъжа.
Но наистина ли бе така? Не беше ли само собствената му глава единственият дом на истината? Пощенските картички я фалшифицираха, но в този момент само те бяха налице срещу самотните му думи, някак безпомощно увиснали в пространството. Като Пътя на плъховете, като разказа на Джоузеф Линц. Ребус се вгледа в брат си: стигаше да отвори уста и очарованието на лъжата ще се пръсне на хиляди
