— Оттам ли е Таравич?
— Само предположение. Според друго е сърбин. Второто обяснява конвоя.
— Конвоя ли?
— Организира изпращане на камиони с помощи за бивша Югославия. Голям хуманист е нашият господин Розовият.
— Но също и удобен начин да измъква хора оттам, нали?
Кенуърти го погледна.
— Виждам, че си работил по въпроса.
— Наречи го интелигентно предположение.
— Дейността му насочи вниманието ни към него. Преди шест месеца стана католик и се ожени за англичанка — не по любов, разбира се. Тя беше просто едно от неговите момичета.
— Но женитбата му дава право да живее тук, нали?
Тя кимна.
— Вихри се в района от пет-шест години…
„Точно колкото се вихри и Телфорд в Единбург“ — помисли Ребус.
— Но успя да си изгради име в престъпния свят, намесваше се силово сред азиатци и турци… Говори се, че е започнал с добре отработена линия за продажба на откраднати икони. Тонове икони са били прехвърлени от бившия съветски блок. А когато източниците започнаха да пресъхват, се обръща към лесните печалби, осигурявани от проституцията. Евтини момичета, които могат да се държат в покорство с малко дрога. Наркотиците идват от Лондон — тази специфична област се контролира от големите босове там. Господин Розовият разпространява стоката им на североизток. Освен това той продава хероин на турците и момичета от бордеите на Триадата. — Погледна Ребус, забеляза, че владее изцяло вниманието му. — Расовите бариери падат на минутата, стане ли въпрос за бизнес.
— Ясно.
— Вероятно продава наркотици и на приятелчето ти Телфорд, който пък ги препродава в нощните си клубове.
— Само вероятно ли?
— Нямаме доказателство, единствено предположения. Дори по едно време се въртеше една прелюбопитна историйка: говореше се, че Розовият не продава на Телфорд, а купува от него.
Ребус премига невярващо.
— Телфорд не е чак толкова силен.
Тя сви рамене.
— Откъде би могъл да взема наркотика?
— Зарежи го, това са само празни приказки.
Но „празните приказки“ го бяха накарали да се замисли, защото предлагаха логично обяснение на отношенията между Телфорд и Таравич…
— Какво остава за Таравич? — облече той мислите си в думи.
— Искаш да кажеш извън парите, нали? Телфорд има добри биячи, а добрите трепачи тук печелят всеобщо уважение. Освен това Телфорд има дялове в две казина.
— Добра възможност за Таравич да препере парите си. — Ребус се замисли върху новооткритите хоризонти. — Добре, в какво не участва Таравич?
— В много неща. Той харесва гъвкавия и променящ се тип бизнес. Освен това би могло да се каже, че той все още е новодошъл…
„Ийгълс“ — „Ново момче в града“.
— Смятаме, че търгува и с оръжие: трафикът на оръжие към Западна Европа е голям. Чеченците, изглежда, разполагат с купища излишно оръжие. — Тя пое дълбоко въздух, подреди мислите си.
— Звучи така, като че ли той е поне с една крачка пред Томи Телфорд. — Което обясняваше защо Телфорд се натиска да работи с него. В момента той май се учеше, учеше се как да се вписва в картина с по-големи размери. Азиатци, турци, чеченци — и всички други. Ребус ги виждаше като спици на огромно колело, търкалящо се безмилостно по света, премазвайки кости по пътя си.
— Защо го наричате „господин Розовия“? — запита той. Кенуърти явно бе очаквала въпроса — веднага плъзна цветна снимка пред него.
Тя представляваше снимка отблизо на лице с розова кожа на мехури и бели следи от увреждания под тях. Лицето беше подпухнало, на петна, а в средата се намираха очите, скрити зад очила със синкави стъкла. Веждите липсваха. Рядка, жълта коса се спускаше над изпъкнало чело. Мъжът изглеждаше като някакво чудовищно обръснато прасе.
— Какво му се е случило? — запита Ребус.
— Кой да ти каже? Така изглеждаше, когато пристигна тук. Ребус си спомни описанието на Кандис: „… слънчеви очила, изглежда като жертва на автомобилна катастрофа“. Пълно съвпадение.
— Искам да говоря с него.
Кенуърти го разведе първо из града. Взеха нейната кола и тя му показа къде работят уличните момичета. Вече беше към десет часа сутринта и там всичко бе замряло. Ребус описа Кандис и тя обеща да направи каквото е по силите й. Говориха с няколко жени, които срещнаха случайно. Всички те като че ли познаваха Кенуърти и нещо повече — очевидно не я възприемаха като враг.
— Те са като теб и мен — каза тя, докато се отдалечаваха от тях. — Работят, за да нахранят децата си.
— Или навика си.
— И това също, то се знае.
— В Амстердам създадоха профсъюз.
— Това едва ли топли нещастничките, които докарват тук. — Кенуърти даде мигач. — Сигурен ли си, че е при него?
— Не мисля, че Телфорд го е направил. Някой знаеше адреси в Сараево, адреси, важни за нея. Някой я е докарал оттам.
— Определено навлизаме в сферата на господин Розовия.
— А и само той може да я върне обратно.
Тя го погледна.
— Защо да го прави? Има и по-лесни разрешения, в случай че стане излишна или опасна за него.
Точно когато Ребус вече бе убеден, че едва ли кварталът, който пресичаха, може да стане още по- зловещ — индустриални развалини, сгради без прозорци и врати, навсякъде ями — Кенуърти зави към портала на нещо като автомобилно гробище.
— Това шега ли е? — запита той озадачено.
Три полицейски кучета вълча порода залаяха и заскачаха срещу колата, опънали докрай еднометровите вериги, с които бяха вързани. Кенуърти не им обърна внимание и продължи да върти волана. Човек имаше усещането, че се намира в дълбоко дефиле: от двете им страни се издигаха високо нагоре опасни стени от автомобилни трупове.
— Чу ли това?
Нямаше как да не го чуе: режещ писък от пресоване на ламарина. Колата навлезе в широка просека и Ребус видя жълт кран с огромни клещи, люлеещи се на стрелата му. Той сграбчи колата, която бе изпуснал, вдигна я отново високо и я стовари върху сплесканите останки на друга. На безопасно разстояние стояха няколко мъже и пушеха цигари със скучаещ вид. Кранът отпусна челюсти върху покрива на горната кола, смачквайки ламарината. Късчета стъкла заблещукаха върху просмуканата с петрол земя — диаманти върху гладко черно кадифе.
В кабината на крана квичеше и виеше гръмогласно Джейк Таравич — господин Розовият. Той пак
