награби колата и се заигра с нея като котка с отдавна умряла мишка. По нищо не личеше, че е забелязал новото попълнение на публиката си. Кенуърти не излезе от колата веднага: първо фиксира на лице подходяща маска от репертоара си и едва тогава кимна на Ребус. Отвориха вратите едновременно.
Когато Ребус се изправи, видя, че кранът бе захвърлил колата и сега огромните клещи се люлееха заплашително над тях. Кенуърти скръсти ръце на гърди и не се помръдна. Ребус се сети за игрите с награди. Виждаше Таравич в кабината на крана да си играе с лостчетата му като дете с електронна играчка. Спомни си Телфорд на мотоциклета в „Царството на магията“ и схвана веднага общото между двамата мъже: нито един от тях не бе пораснал.
Ръмженето на крана внезапно спря и Таравич скочи на земята. Облечен беше в кремав костюм и изумрудена риза, отворена на врата. Снабдил се бе с чифт зелени работни панталони, за да предпази своите. Когато тръгна към двамата детективи, хората му се подредиха зад него в плътна редица.
— Мириам — провикна се той, — винаги е удоволствие да те види човек! — Замълча за миг. — Поне така се говори. — Отрепките му се захилиха глуповато. Ребус разпозна един от тях: Кърлежа, така го наричаха в Централна Шотландия. Хватката му можеше да потроши кости. Ребус не го бе виждал отдавна и никога така чист и скъпо облечен.
— Как си, Кърлеж? — подхвърли Ребус.
Това като че ли обърка Таравич: той се обърна и се вторачи въпросително в раболепния си слуга. Кърлежа запази спокойствие, но вратът му бавно почервеня.
Трудно бе да се въздържи човек от вторачване в лицето на Розовия. Ребус се насилваше да срещне очите на събеседника си, но беше като хипнотизиран от жестоко белязаната плът около тях.
Розовият се бе втренчил в Ребус.
— Срещали ли сме се някъде?
— Не.
— Детектив-инспектор Ребус — представи го Кенуърти. — Дошъл е чак от Шотландия да говори с теб.
— Поласкан съм — захили се Таравич, откривайки дребни раздалечени остри зъби. Лицето му лъщеше: пот или лечебен крем.
— Смятам, че знаеш защо съм тук — започна Ребус. Таравич се направи на много изненадан.
— Така ли?
— Телфорд се нуждаеше от помощта ти. Имаше нужда от адрес за Кандис, бележка за нея на сърбо- хърватски…
— Това някаква гатанка ли е?
— Прибрал си я отново тук.
— Така ли?
Ребус направи крачка напред. Горилите на Таравич веднага заобиколиха господаря си.
— Тя искаше да започне нормален живот — продължаваше Ребус. — Обещах да й помогна. А аз винаги изпълнявам обещанията си.
— Искала да започне нормален живот, а? Тя ли ти го изръси? — Таравич го предизвикваше.
Един от мъжете отзад се изкашля. Още от самото начало Ребус се питаше кой е той: беше много по- дребен и по-сдържан от другите, с по-добър вкус в облеклото си. Кожата му имаше болнав, жълтеникав цвят и стоеше с наведени очи. Сега Ребус вече знаеше кой е той: адвокат. Предупреждаваше Таравич да си държи езика зад зъбите.
— Ще спипам Телфорд — заяви спокойно Ребус. — Това е моето обещание към тебе. Човек не знае какво ще каже, когато се намери зад решетките.
— Сигурен съм, че господин Телфорд може да се грижи добре за себе си, инспекторе. Което едва ли би могло да се каже за Кандис. — Адвокатът му се изкашля отново.
— Искам да я прибера от улицата — обяви Ребус. Таравич се вторачи в него, малки черни зеници, извор на бездънна тъмнина.
— Томи Телфорд ще си гледа ли бизнеса свободно? — запита той накрая и адвокатът му едва не се задави.
— Знаеш, че не мога да го обещая — отговори Ребус. — Освен това не съм аз тоя, от когото трябва да се безпокои.
— Предай съобщение на приятеля си и скъсай с него.
В този момент Ребус разбра, че Таравич имаше предвид Кафърти. Телфорд го беше уведомил, че е човек на Кафърти.
— Смятам, че мога да го направя — отговори той.
— Тогава направи го — нареди Таравич.
— А Кандис?
— Ще видя какво мога да направя. — Таравич плъзна ръце в джобовете на сакото си. — Хей, Мириам, изглеждаше по-добре в онова червеното от две части.
Изсмя се нагло, обърна им гръб и се отдалечи.
— Влизай в колата — изсъска Кенуърти. Ребус я послуша. Тя нервничеше, изпусна ключовете, наведе се да ги търси.
— Какво има?
— Нищо!
— Червеният костюм от две части ли?
Погледна го гневно.
— Нямам такъв. — Тя обърна колата, натискайки спирачки и скорости с повече сила от нужната.
— Не разбирам.
— Миналата седмица си купих червено бельо… сутиен и бикини. — Тя натисна яростно педала за газта. — Част от игричката му.
— Не само ние ги държим под око — въздъхна той, давайки си сметка едва сега кой бе предавал уроци на Телфорд. Запита за гробището за коли малко по-късно.
— Притежава го. Има машина за пресоване на колите, но обича да играе с тях, преди да ги предаде за обработка. Ако му се изпречиш на пътя, заварява предпазния ти колан. — Погледна го, замълча многозначително. — И ти ставаш част от играта му.
Никога не се ангажирай емоционално: това беше златното правило. А Ребус го нарушаваше практически при всеки случай, върху който работеше. Вероятно приемаше така навътре хорските трагедии просто защото нямаше личен живот. Той живееше само чрез другите хора.
Защо се ангажира така силно с Кандис? Заради физическата прилика със Сами ли? Или защото тя като че ли се нуждаеше точно от него? Как само се притисна към крака му оня първи ден… Беше ли се поддал, беше ли пожелал — поне за малко — да бъде нечий рицар в искрящи доспехи — истински герой, не посмешище?
Джон Ребус: пълно фалшименто, форма без съдържание.
Телефонира на Клейвърхаус от колата и го осведоми за развитията с Кандис. Клейвърхаус го зауспокоява.
— Благодаря — почти го прекъсна Ребус. — Сега вече се чувствам много по-добре. Слушай, кой е доставчикът на Телфорд?
— Доставчик на какво? На дрога ли?
— Да.
— Това е въпросът. Върти търговия с Нюкасъл, но не сме сигурни кой купува и кой продава.
— А ако Телфорд е продавачът?
— В такъв случай има добре разработен канал от континента.
— Какво е мнението на Отдела за наркотици?
— Отрицателно. Морският транспорт предполага и транспорт по суша. Много по-вероятно е да купува от Нюкасъл. Таравич е лицето с контакти в Европа.
