— Колата се е движела в южна посока — продължи Прайд. — Изглежда, е пресякла на червено. Поне мотоциклетистите зад нея са на това мнение.
— Смяташ, че е бил пиян, така ли?
Прайд кимна.
— Начинът на шофиране предполага загуба на контрол, но ако е било така, защо не е спрял?
— Описание?
Прайд поклати глава.
— Тъмна кола, спортен тип. Никой не е обърнал внимание на номера.
— Това е доста оживена улица. Трябва да е имало и други коли наоколо.
— Телефонираха двама души. — Прайд запрелиства бележника си. — Нищо от значение, но ще ги разпитам и ще се опитам да измъкна нещо съществено.
— Възможно ли е колата да е открадната? Може би затова е бързал толкова.
— Ще проверя.
— Искам да помогна.
Прайд обмисли предложението му.
— Сигурен ли си?
— Опитай се да ме спреш, Бил.
— Няма следи — отбеляза Ребус, — изглежда, не е натиснал спирачки нито преди, нито след инцидента.
Стояха на кръстопътя „Минто Стрийт“ — „Нюингтън Роуд“. Пред светофарите фургони и автобуси бяха оформили дълга опашка; пред тях се нижеше гъста върволица пешеходци.
„Би могъл да е всеки един от вас“ — мислеше Ребус. Всеки от тях би могъл да е на мястото на Сами…
— Била е тук някъде — говореше Прайд, посочвайки лентата за автобуси точно до светофарите. Широк път с четири ленти. Не беше пресякла срещу светофарите. Проявила беше небрежност, слязла няколко крачки надолу по „Минто Стрийт“ и после тръгнала да пресича на диагонал. Когато беше дете, я учеха как да пресича улиците. Правилата за пресичане на зелено — бяха й ги набивали неуморно в главата. Ребус се огледа. В горната част на „Минто Стрийт“ се издигаха няколко частни къщи и хотел. На единия ъгъл имаше банка, на другия — филиал на „Ремнънт Кингс“ с кебапчийница в съседство.
— Скоро ще отворят кебапчийницата — обади се Ребус. На третия ъгъл имаше закусвалня. — Както и онова място там. Къде, казваш, е била?
— На лентата за автобуси — повтори търпеливо Прайд. Пресякла е три от лентите, била е само на около метър от безопасността. — Свидетелите твърдят, че в момента на удара е била близо до бордюра. Вероятно е бил пиян и е изгубил за миг контрол върху колата. — Прайд кимна към банката с два улични телефона отпред. — Свидетелите са се обадили оттам. — На стената зад телефоните бе залепен афиш: широко ухилен маниак, сграбчил волан. Текстът гласеше: „Толкова много пешеходци, а нямам време!“ Компютърна игра.
— Лесно би могъл да я избегне, ако бе поискал — прошепна Ребус.
— Добре ли си? Наблизо има кафене, ако искаш да се отбием.
— Добре съм, Бил, спокойно. — Огледа се отново, пое дълбоко дъх. — Изглежда, има офиси зад закусвалнята, но по това време едва ли някой е бил там. Над „Ремнънт Кингс“ и банката обаче има апартаменти.
— Искаш да говориш с хората в тях ли?
— Както и с тези в закусвалнята и кебапчийницата. Ти поеми хотела и къщите. Ще се срещнем тук след половин час.
Ребус не пропусна никого, говори с всички, на които попадна. В закусвалнята беше застъпила нова смяна, но управителят му даде телефонните номера на хората от предишната и той говори с всеки един от тях. Никой не бе видял, нито чул нещо. Кебапчийницата беше затворена, но когато Ребус заудря по вратата, отзад излезе жена, триеща ръце в хавлиена кърпа. Притисна картата си на стъклото и тя го пусна. Снощи имали много клиенти. Не видяла катастрофата — точно така го нарече: „катастрофата“. А и точно това си беше, думата легна на място едва когато тя я произнесе. Елвис Костело: „Ще стават катастрофи.“ Следващият ред не беше ли всъщност: „Само удар и бягство“?
— Не — говореше жената, — тълпата привлече вниманието ми. Е, не бяха повече от четири-пет души, но забелязах, че се бяха струпали около нещо. А после дойде линейка. Ще се оправи ли?
Ребус разпозна погледа, не го виждаше за пръв път. Той почти искаше смъртта на жертвата — тогава щеше да има добра историйка за разказване.
— В болница е — отговори той. Едва издържаше присъствието й.
— Е, да, но във вестника пише, че е в кома.
— Кой вестник?
Донесе му първото издание на днешния брой на „Ивнинг Нюс“. На една от вътрешните страници имаше кратък параграф със заглавие: „Жертва на кома след удар с кола и бягство“.
Не беше кома. Тя бе само в безсъзнание и това е. Но Ребус беше благодарен за параграфа. Може би някой ще го прочете и ще се обади. Може би чувството за вина ще натежи. Може би в колата е имало още някой… Трудно се пазят тайни, обикновено ги споделяш с някого.
Пробва „Ремнънт Кингс“, но удари на камък: по време на произшествието вече били затворили. Заизкачва стълбите към апартаментите отгоре. В първия от тях нямаше никой. Надраска набързо кратко съобщение на гърба на визитка и я пусна в пощенската кутия, после преписа името на нея в бележника си. Ако никой не се обади, той ще ги потърси. Втората врата отвори младеж: тъмни очила а ла Бъди Холи, белези от акне около устата. Личеше си отдалеко, че все още не бе надраснал напълно ъгловатото несръчно юношество. Изгледа го с недоверчив израз, отмятайки гъст черен кичур от очите си. Ребус се представи. Момчето пак вдигна ръка към косата си, метна бърз поглед назад.
— Тук ли живеете? — започна ритуала Ребус.
— М-м-м, да. Под наем съм.
— На вратата няма имена. Има ли още някой сега в апартамента?
— Не.
— Всички ли сте студенти?
Младежът кимна. Ребус запита за името му.
— Роб. Робърт Рентън. За какво става въпрос?
— Снощи на улицата е станала катастрофа. Ударили са човек и са избягали. — Безброй пъти се бе оказвал в същото положение: от врата на врата бе съобщавал за чуждото нещастие, за нечий внезапно променен живот. Не се беше обаждал в болницата вече час. Имаха номера на мобифона му, увериха го, че ще го потърсят веднага, ако има нещо ново. Така ще е по-лесно, убеждаваха го те. По-лесно за тях, да, но не и за него!
— О, да, видях я — стресна го отговорът на Рентън. Ребус премига.
— Видяхте ли я?
Рентън кимаше, кичури коса паднаха върху очите му.
— От прозореца. Точно сменях компакт-диска и…
— Може ли да вляза за минутка? Искам да погледна през прозореца ви и да преценя видимостта.
Рентън наду бузи със задържан въздух, после го издиша шумно.
— Ами, предполагам…
Ребус влезе.
Всекидневната бе сравнително подредена. Рентън прекоси стаята към стойката за уредбата между двата прозореца.
— Поставях нов компакт-диск и погледнах през прозореца. Оттук се вижда автобусната спирка и се питах дали ще мога да зърна Джейн на слизане от автобуса. — Пауза. — Джейн е приятелката на Ерик.
Думите му се плъзгаха по Ребус, без да стигнат до него. Гледаше втренчено улицата, по която бе
