свеж.
— Един от свидетелите смята, че е нарочно.
— Не разбирам…
— Смята, че шофьорът се е целил в Сами.
— Пак не те разбирам.
— Виж какво, има две възможни обяснения. Първо: решил е да удари пешеходец, независимо кой. Второ, прицелът му е била Сами. Проследил я е, зърнал е шанса си, докато е пресичала: вярно, светофарите са били против него, но той ги игнорира. Тъй като тя е била вече близо до бордюра, налага му се да се прехвърли в лентата към тротоара.
— Но защо?
Ребус се втренчи в него.
— Кого виждаш тук? Бащата на Сами и приятеля й. В интерес на онова, което ще последва, настоявам известно време да се откажеш от репортерството.
Фарлоу на свой ред се вторачи в него, после бавно кимна.
— Имал съм няколко сблъсъка с Томи Телфорд — продължаваше Ребус. Пред очите му се мержелееха плюшени мечета: Па Брун и оня жълт мечок в колата на Телфорд. — Случилото се може да се изтълкува и като вест за мен. — Телфорд или Таравич, ези или тура? — Или за тебе, ако си задавал прекалено много въпроси за Телфорд.
— Смяташ, че книгата ми…
— Отворен съм за всички възможности. Напоследък работя главно по случая Линц.
— Някой иска да се откажем от Линц, така ли?
Ребус се сети за Абърнети, замисли се за миг, сви рамене.
— Не трябва да изпускаме предвид и работата на Сами. Работа с бивши затворници. Някой от тях може да й е имал зъб, знам ли.
— Мили Боже!
— Не е ли споменавала нещо — не е ли имала съмнение за следене? Да сте забелязали нещо странно — някакво чуждо присъствие наоколо?
Фарлоу поклати глава.
— Допреди пет минути смятах, че става въпрос за улично произшествие и нищо друго. Сега ми говориш за опит за убийство! Сигурен ли си?
— Доверявам се на свидетел. — Но не вървеше да игнорира и мнението на Бил Прайд: пиян шофьор, някой налудничав. Нито пък да отхвърля факта, че главният му свидетел носеше очила и правеше грешки. Извади скицата от джоба си.
— Какво е това?
Ребус му я подаде.
— Ето какво е видял някой снощи.
— Какъв модел е колата?
— „Роувър“-600, „Форд Мондео“ — нещо подобно. Тъмнозелена. Да ти напомня нещо?
Нед Фарлоу поклати глава, погледна го.
— Разреши ми да помогна. Да поразпитам тук-там.
— Твърдо не. Едно дете в кома стига.
Офисът на Сами го посрещна опустял: работното време беше приключило и всички се бяха прибрали вкъщи. В него сега имаше само двама души: Ребус и шефката на Сами, Мей Кръмли. Светлината от около половин дузина настолни лампи осветяваше импровизираното работно помещение на най-горния етаж на стара четириетажна сграда, малко настрани от „Палмърстън Плейс“. Ребус познаваше това място много добре: тук имаше черква, в която се провеждаха срещите на анонимните алкохолици. Дори бе посетил две от тях. Усети вкус на уиски в устата си, въпреки че не бе пил днес — тоест не би пил през деня, за вечерта не гарантираше. Но не се беше обадил и на Джак Мортън.
Офисът бе далеч по-луксозен от очакванията му, но претъпкан. Наклоненият таван затрудняваше допълнително нещата: човек можеше да се движи изправено само в половината от наличното свободно пространство, което и без това бе доста ограничено. Но и в най-неудобните ниши имаше бюра.
— Кое е нейното? — запита Ребус. Госпожа Кръмли посочи съседното бюро. Някъде имаше компютър, но се виждаше само екранът на монитора. Пръсната хартия, книги, брошури и доклади, разпилени върху стола и оттам — на пода.
— Тя работи много — обади се госпожа Кръмли. — Всички сме много заети. — Ребус отпи от предложеното кафе: беше от най-евтиния сорт. — Сами заяви още с идването си тук, че баща й е детектив в отдел за криминални разследвания — продължаваше тя. — Никога не се е опитвала да го крие.
— Но я приехте на работа въпреки това. Не изпитвахте ли някакви съмнения?
— Никакви. — Кръмли скръсти големи ръце върху пълна гръд: тя беше висока, едра жена. Дълга, къдрава, огненочервена коса, вързана с черна панделка. Бледожълта ленена блуза и дънково яке, метнато върху нея. Тънките дъги на оскубаните й вежди се извиваха над бледосиви очи. Бюрото й беше сравнително подредено, но само защото обикновено оставала и след работно време, обясни тя на Ребус.
— Какво ще кажете за клиентите й? — запита Ребус. — Възможно ли е някой от тях да й е имал зъб?
— На нея или на вас?
— На мен чрез нея.
Кръмли се замисли.
— До такава степен, че да се опитат да я прегазят ли? Много се съмнявам.
— Иска ми се да хвърля поглед на списъка с клиентите й.
Тя поклати глава.
— Вижте… не би трябвало да… Прекалено лично е, знаете го добре. Имам предвид. С кого разговарям в момента: с бащата на Сами или с ченге на служба?
— Смятате, че ще си върна ли?
— А няма ли?
Ребус постави внимателно чашата на масата.
— Може би.
— Ето защо не трябва да го вършите. — Тя въздъхна. — Най-силното ми желание сега е Сами да стъпи на крака и да се върне тук. Но междувременно бих могла да пораздвижа нещата. Шансът ми да ги накарам да говорят е по-добър от вашия.
Ребус кимна.
— Ще ви бъда благодарен. — Стана. — Благодаря за кафето.
На улицата се спря, измъкна списъка със сбирките на анонимните алкохолици. След около час и половина имаше събиране в „Палмърстън Плейс“. Не става. Знаеше, че дотогава вече ще е изтървал юздите и вероятно ще се налива в някоя кръчма. Джак Мортън го бе въвел в обществото на анонимните алкохолици, но нищо не се получи. Все пак трябваше да признае, че някои от историите, разказвани там, го впечатлиха.
— Имах проблеми в работата, с жена си, с децата… Имах материални, здравни и всички други възможни проблеми. Разбирах се само с чашката. Защо ли? Ами много просто защо, бях пияница.
Ребус запали цигара и се отправи към къщи.
Отпусна уморено тяло във фотьойла и се замисли за Рона. Споделяли бяха толкова много през дългия низ от години, прекарани заедно. А после всичко се стопи като дим. Избрал бе работата си пред семейството, а за това нямаше прошка. За последен път се срещнаха в Лондон: тя демонстрираше новия си живот там, както странстващ рицар — бронята си. Никой не го беше предупредил за Джаки Плат. Телефонът му иззвъня и той го вдигна бързо от пода.
— Ребус.
— Бил Прайд. — Развълнуван глас: страхотно постижение за Прайд.
