— Какво стана?
— Тъмнозелен „Роувър“-600! Открадната е вчера горе-долу час преди удара.
— Откъде?
— От платения паркинг на „Джордж Стрийт“.
— Мнение?
— Съветът ми е: не се блокирай само с една от куп други възможности. Сега поне имаме номера и описанието на колата. Собственикът е съобщил за кражбата в седем без двайсет снощи. Още не сме я открили, но натиснах педала и чакам резултати.
— Дай ми регистрацията.
Прайд му продиктува буквите и цифрите. Ребус благодари и затвори телефона. Мислеше за Дани Симпсън, изритан като торба с боклук на улицата пред „Царството на магията“ почти едновременно с удара срещу Сами. Съвпадение ли беше? Или двойно съобщение: и за Телфорд, и за Ребус? В рамката автоматично се намести Големия Гер Кафърти. Обади се в болницата, казаха му, че няма промяна. Край леглото на Сами седеше Фарлоу. Сестрата го осведоми, че работел на портативния си компютър.
Ребус затвори очи и пред него са завъртяха бавно спомени от израстването на Сами — серия от несвързани една с друга картини. В този период не беше плътно до нея. В неговата представа детството и юношеството й бе като нарязана, а после набързо слепена филмова лента. Опита се да не мисли за ада, който бе преживяла в ръцете на Гордън Рийв.
Добри хора вършеха лоши неща, лоши хора вършеха добрини. Напразно се опитваше да ги раздели на две ясно разграничени групи. Зад стиснатите му клепачи се завъртяха Кандис — Томи Телфорд — Розовия. А над всичко се издигаше Градът. Единбург, сърцето на Шотландия. Замарширува дълга редица от хора, които просто си гледаха работата, и той им се поклони. Те владееха, те разбираха неща, останали тайна за него. А в детството си смяташе, че знае всичко — всичко! Но всяка отминаваща година отнасяше със себе си и някоя от илюзиите му. Човек можеше да е сигурен само в онова, което се ражда и живее в главата му — а дори и то можеше да го подведе. „Не познавам дори себе си“ — мислеше той. Как тогава да се надява, че един ден ще опознае Сами?
Всяка година натрупваше нови и нови съмнения и той знаеше все по-малко и по-малко.
Замисли се за „Окс“. Продължаваше да ходи редовно там, макар и заради една кола и чаша кафе. Кръчма като „Окс“ предлагаше разбиране и подслон, не само напитки и възможност да се налееш до козирката. Погледна часовника си: имаше време. Само две уискита и бира, за да си прости греховете поне до сутринта.
Телефонът пак го призова.
— Здравей, Джон.
Ребус се отпусна с усмивка във фотьойла.
— Джак, да не би да четеш греховни помисли от разстояние?
14.
Ребус отиде в гробищата към десет сутринта. Отбил се беше в болницата: никаква промяна в състоянието на Сами. Сега вече имаше време за убиване.
Коленичил, Джоузеф Линц почистваше методично един от гробовете.
— Застуди се, инспекторе. — Изправи се, бутна очилата нагоре и пусна лопатката върху бяла найлонова торбичка. Коленете му бяха очертали влажни петна върху панталоните. До торбичката чакаха саксии с нежнозелен разсад.
— Сланата няма ли да ги попари? — запита Ребус. Линц сви рамене.
— Тя осланява и нас, но все пак ни разрешава и период на цъфтеж, макар и кратък, нали?
Ребус му обърна гръб, днес не беше в настроение за философските импровизации на Линц. Гробището обхващаше обширна площ и в миналото му бе нагледен урок по история: от надгробните камъни шепнеше Единбург от деветнайсетия век. Сега обаче го възприемаше само като безстрастно, жестоко напомняне за краткия живот на човека върху земята. Двамата бяха единствените живи тук. Линц измъкна носна кърпичка от джоба си.
— Имате още въпроси към мен, така ли? — запита той.
— Не познахте.
— Какво тогава?
— Господин Линц, признавам, че в този момент ме ангажират други неща.
Старецът го погледна.
— Цялата тая археология като че ли започва да ви додява.
— Все още не мога да ви разбера: защо садите цветя преди първия сериозен студ?
— Едва ли бих могъл да ги садя, когато дойде, нали? А при моята възраст, кой знае още колко дни са ми отредени. Приятно ми е да мисля, че може би няколко цветенца ще ме надживеят и ще цъфтят и след мен. — Живял бе в Шотландия почти половин век, но все още нещо надничаше иззад местния акцент: някак странно оформени изречения и тон. Тези езикови особености, бледи следи от далечни години, забулени сега в мъгла, ще придружат Джоузеф Линц до гроба. — Няма ли въпроси за днес? — Ребус поклати глава.
— Прав сте, инспекторе, изглеждате загрижен. Има ли нещо, с което да ви помогна?
— Как?
— Не знам. Но идвате тук, с въпроси или без въпроси… би трябвало да има някаква причина, нали?
Затлъстял жълт лабрадор с къси косми подскачаше през високата трева с почти опрян до земята нос и нападалите листа стенеха и се разпадаха под лапите му. Линц се обърна бързо към него и почти изръмжа. Явно, кучетата спадаха към враговете.
— Току-що се питах — говореше Ребус — на какво ли сте способен.
Линц го погледна озадачено. Кучето задраска с лапа по земята. Линц се наведе, грабна камък и го запрати срещу него, но той не го достигна. Иззад ъгъла се появи собственикът на кучето: мършав младеж с ниско подстригана коса.
— Този звяр трябва да е вързан! — изкрещя Линц.
— Jawohl!6 — озъби му се собственикът, траквайки с пети. Наглият му смях се чуваше дълго след като ги подмина.
— Сега съм известен човек — въздъхна Линц, който бе успял да се възстанови след внезапното избухване. — Благодарение на пресата — добави той след кратка пауза. Погледна небето и премига. — Хората ми изпращат омразата си по пощата. Преди две вечери пред дома ми бе паркирана кола, хвърлиха тухла в предните й стъкла. Не беше моята кола, но те не знаеха. Сега съседите заобикалят отдалеко това място.
Говореше уморено, съкрушено — като възрастен човек, какъвто всъщност беше.
— Не съм имал по-лоша година в живота си. — Втренчи се в цветната леха, върху която работеше. Прясно изкопаната земя изглеждаше тъмна и мазна като шоколад. Няколко червеи и дървесни въшки все още търсеха разрушените си домове. — И ще става още по-лошо, нали?
Ребус сви рамене. Краката му бяха измръзнали, влагата се просмукваше през тънките подметки на обувките. Стоеше на пътеката, а Линц беше на затревената площ над него, но пак не достигаше височината му. Един дребен старец, това беше той. Ребус можеше да го изучава, да говори с него, да ходи в дома му и да разглежда жалките останки от стари снимки — Линц твърдеше, че няма други.
— Какво искахте да кажете преди малко? — запита внезапно той. — Какво точно казахте? На какво съм способен като че ли.
Ребус се втренчи в него.
— Инцидентът с кучето просто ми разкри нещо ново за вас.
— Какво?
— Какъв ставате, изправен срещу врага.
Линц се усмихна.
— Не обичам кучетата, признавам. Но не се взирайте прекалено в този факт, инспекторе. Това е работа на журналистите.
— Изглежда, животът ви би бил по-лесен, ако нямаше кучета?
