Линц сви рамене.
— Да, така е.
— По-лесен и без мен, нали?
Линц се намръщи.
— Ако не бяхте вие, щеше да бъде някой друг. Някой грубиян като инспектор Абърнети например.
— Какво се опита да ви каже според вас?
Линц премига отново.
— Така и не ми стана ясно. Още един поиска да разговаря с мен. Някой на име Леви. Отказах му — една от малкото привилегии, на които все още се радвам.
Ребус се размърда, опитвайки се да постопли краката си.
— Имам дъщеря, споменавал ли съм ви?
Линц го погледна озадачено.
— Вероятно да.
— Знаете, че имам дъщеря, така ли?
— Да… Искам да кажа, зная от по-рано.
— Господин Линц, вечерта преди два дни някой се опита да я убие или най-малкото сериозно да я нарани. Сега е в болница все още в безсъзнание. Тревожа се.
— Съжалявам. Как… стана? Искам да кажа, как разбрахте, че…
— Смятам, че някой се опитва да ми изпрати вест.
Очите на Линц се разшириха.
— И вярвате, че точно аз — от всички хора на света! — съм способен да сторя такова нещо, така ли?! Мили Боже, смятах, че, донякъде поне, всеки от нас е наясно с другия!
Но Ребус не беше сигурен. Не е трудно да изиграеш ролята на ни лук ял, ни лук мирисал, когато зад гърба ти се точи половин век практика. За такъв човек едва ли би било проблем сам да убие или поне да организира убийство на невинни. Нужна беше само една заповед. Няколко думи на някого, който ще удари пети и ще я изпълни, без да му мигне окото. Може би Линц притежаваше необходимото качество да го направи. Може би не е било много по-трудно, отколкото е било навремето за Йозеф Линцстек.
— Трябва да знаете нещо много важно — продължи Ребус. — При мен заплахите имат обратен резултат.
— Хубаво е, че сте толкова силен. — Ребус затърси подтекста на тези думи. — Отивам си вкъщи. Ще ми разрешите ли да ви предложа чаша чай?
Ребус го закара, а после седна в гостната, докато Линц потракваше прибори в кухнята. За да убие времето, започна да прехвърля купчината книги, струпани на бюрото.
— Древна история, инспекторе — обади се Линц зад гърба му. Той носеше заредената табла — винаги отказваше помощ. — Още едно от моите хобита. Очарова ме пресечната точка на историята и литературата. — Всички книги бяха за Вавилон. — Вавилон е исторически факт, но какво ще кажете за Вавилонската кула?
— Песен от Елтън Джон, нали? — предложи Ребус.
— Обръщате всичко на шега. — Линц го погледна. — От какво се страхувате?
Ребус взе една от чашите на подноса.
— Чувал съм за Градините на Вавилон — призна той, поставяйки книгата на място. — Какви други хобита имате?
— Астрология, натрапчиви мисли, неизвестното.
— Бил ли сте преследвани от натрапчиви мисли?
Линц като че ли се развесели.
— Не.
— Ще ви хареса ли, ако бъдете преследван?
— От седемстотин френски селяни? Не, инспекторе, няма да ми хареса… Чрез астрологията стигнах до халдейците: коренът им е във Вавилон. Чувал ли сте за Вавилонските числа?
Линц умееше да насочва разговора в предпочитани от него посоки. Този път обаче Ребус реши да се пребори с опита за отклонение. Изчака, докато Линц вдигна чаша към устните си.
— Вие ли сте зад покушението срещу дъщеря ми?
Линц замълча за миг, отпи чай, преглътна го.
— Не, инспекторе — отговори той спокойно.
Тогава оставаха Телфорд, Таравич и Кафърти. Мислите на Ребус се насочиха към Телфорд, заобиколен от неговото Семейство, но изпълнен с желание да участва в играта на големите момчета. Какви са различията между отделните банди? Имаш войници, на които заповядваш. Те трябва да се докажат или ще загубят уважението на другите и ще бъдат класифицирани като страхливци. Застреляй цивилен гражданин, удари пешеходец. Ребус си даде сметка, че този вариант не му харесва. Искаше оня зад шофьора, оня, който издава заповедите — не му трябваше изпълнителят. Линц оневиняваше Линцстек, понеже бил длъжен да изпълнява заповеди, спуснати отгоре: войната е истинският виновник, твърдеше той — като че ли хората бяха немислещи роботи или чучела.
— Инспекторе, вие самият смятате ли, че аз съм Линцстек?
Ребус кимна.
— Знам го.
Отговори му крива усмивка.
— Тогава арестувайте ме.
— Морав Нос пристига — обяви отец Конър Лиъри. — Дошъл си да свиеш някоя и друга кутия от благословената от Бога ирландска бира. — Замълча и присви очи. — Все още ли не пиеш?
— Старая се — отвърна Ребус.
— В такъв случай няма да те изкушавам. — Лиъри се усмихна. — Познаваш ме, Джон. Не раздавам присъди, но няколко капчици няма да навредят на никого.
— Проблемът е, че човек натрупва една след друга много от тях и накрая пада ниско долу.
Отец Лиъри се разсмя.
— Но не сме ли всички вече там? Влизай.
Отец Лиъри беше свещеник на организацията за постоянна помощ. Преди години някой беше обругал табелата отпред, превръщайки „помощ“ в „ад“7. Поправяха табелата много пъти, но Ребус винаги мислеше за това място като за „Постоянен ад“: последователите на Нокс и Калвин биха се солидаризирали с него. Отец Лиъри го отведе в кухнята.
— Сядай. Не съм те виждал от векове — започнах да си мисля дали не си се отрекъл от мен.
Отвори хладилника и измъкна кутия бира.
— Да не би да си отворил аптека тук? — запита Ребус. Възрастният човек го погледна недоумяващо. Ребус кимна към хладилника. — Имам предвид полиците с лекарства.
— На моята възраст човек отива на лекар с оплаквания за обикновена ангина, а той те отрупва с лекарства за всяка известна нему болест. Лекарите, изглежда, живеят с илюзията, че така възрастните им пациенти ще се почувстват по-добре.
Постави стъклена чаша до кутията с бира и отпусна ръка върху рамото на Ребус.
— Много съжалявам за Сами.
— Откъде разбра?
— От телевизията. — Отец Лиъри се отпусна на стола. — Блъснали я и избягали, така рекоха.
— Да, така е, блъснаха я и избягаха — повтори механично Ребус.
Отец Лиъри поклати уморено глава, разтривайки бавно гърди с ръка. Вероятно беше около седемдесетгодишен, въпреки че никога не казваше годините си. Все още стегната фигура под покрив от посребрена коса. Сиви кичури надничаха от ушите, ноздрите и високата яка, част от униформата на неговото съсловие. Широката му тежка ръка като че ли смачка крехката кутия, но в следващия миг той наля бавно, почти благоговейно кехлибарената пенлива течност в чашата си.
