Той кимна. Стоунс: „Искам само да зърна лицето му“. И Ребус го искаше.
М8 беше истински ад през деня, но през нощта предлагаше спокойно и бързо пътуване. Ребус знаеше, че се движи с добра скорост и скоро ще съзре очертанията на Ийстърхаус на фона на нощното небе. Отначало не чу мобифона: по радиото бяха пуснали „Уишбоун Аш“. Вдигна го едва накрая.
— Ребус.
— Бил на телефона.
— Какво ново?
— Момчетата от лабораторията са самородно злато. По колата има гъста мрежа от отпечатъци и вътре, и вън. — Замълча и Ребус реши, че връзката се е разпаднала. — Върху капака има ясен отпечатък на длан.
— На Сами ли?
— Определено.
— Тогава това е колата.
— Като отстраним и отпечатъците на собственика…
— Бил, колата е престояла доста време отключена до онова гробище и вероятно е допълнително окрадена.
— Собственикът твърди, че когато я оставил на паркинга, радиокасетофонът е бил на място. Освен това е имало и най-малко дузина касети, кутийка парацетамол, жетони за гориво и пътна карта. Така че няма съмнение: опоскали са я до шушка. Не се знае само кой точно го е свършил — копелето, което търсим, или някоя хиена, налитаща на прясна мърша.
— Бил, няма смисъл да сеем на корена ряпа. Колата е най-сетне в ръцете ни и на тоя етап това е най- важното.
— Ще говоря отново с лабораторията утре сутринта, ще събера всички отделени от тях отпечатъци и ще се заловя да ги сравнявам. Ще пришпоря нещата и около Пиърсхил: какво ще кажеш, ако попадна на човек, видял някой да я изоставя там?
— Ще кажа, че Господ, може би, все пак ни обича. Отдели време за няколко часа сън, отпусни малко.
— Опитай се да ме спреш. А ти?
— Аз ли? — Двете чаши еспресо след вечеря бяха свършили добра работа, подкрепени от представата за предстоящото тая нощ. — И аз ще полегна малко, Бил. Ще говорим утре.
Влезе в покрайнините на Глазгоу и се отправи към затвора „Барлини“.
Телефонирал беше предварително, за да е сигурен, че го очакват. Появата му там по това време беше в разрез с всички възможни и невъзможни правила, но Ребус измисли набързо някаква история за разследване на убийство и успя да постигне своето.
— Въпроси от изключително значение за следствието — настояваше Ребус, Страхотният Лъжец.
— По това време на нощта?!
— Полицейско управление на Лодиан и Бръдърс, приятелю. Мотото ни е: „Борбата за справедливост никога не спи.“
И Морис Джералд Кафърти сигурно спеше малко. Ребус го виждаше да лежи през дългите нощи с ръце под главата, вторачен в тъмнината.
Кроящ планове.
Притиква бавно, но прецизно нещата през мелницата в главата си. Имаше какво да мели: как да запази империята си от сгромолясване, как най-резултатно да се опъне на Томи Телфорд. Ребус знаеше, че Кафърти плаща на адвокат, човек на средна възраст с костюми на тънки райета от Ню Таун. Използваше го главно като пощенско гълъбче — той бе връзката с бандата му в Единбург. Сети се за Чарлс Гроул, адвоката на Телфорд. Гроул бе млад и мозъкът му режеше като бръснач — също като тоя на работодателя му.
— Сламенко.
Кафърти седеше в помещението за разпити със скръстени на гърди ръце. Столът му беше доста отдалечен от масата. И то се знае, началният му ход бе прякорът, избран за Ребус.
— Приятна изненада: две посещения за една седмица. Само не казвай, че идваш с второ съобщения от оня поляк.
Ребус седна срещу него.
— Таравич не е поляк. — Погледна към пазача до вратата и понижи глас. — Още едно от момчетата на Телфорд си го получи.
— Колко тъжно.
— Почти е скалпиран. Война ли искаш?
Кафърти придърпа стола си към масата, наклони се към Ребус.
— Запомни: никога не съм бягал от бойното поле.
— Дъщеря ми пострада. При това много скоро след срещата ни тук. Странно, нали?
— Как пострада?
— Блъсна я кола и избяга.
Кафърти се замисли.
— Не се бия с цивилни.
„Да, о, да! Но тя не е цивилна, защото аз я подмамих на бойното поле.“
— Убеди ме — каза той на глас.
— От какъв зор?
— Последният ни разговор… Поиска нещо от мен.
— Телфорд? — Едва чут шепот. Кафърти се отпусна назад за момент, видимо напрегнат. После пак се наклони към Ребус с потъмнели очи. — Забравил си нещо. Загубих син. Нима смяташ, че бих могъл да го направя на друг баща? Способен съм на много неща, Ребус, на много повече, отколкото ти можеш да си представиш. Но не и на това.
Ребус издържа втренчения му поглед.
— Приемам отговора ти — промълви той след кратка пауза.
— Искаш да разбера кой го е сторил, така ли?
Ребус кимна бавно.
— Това ли е цената ти?
Чу гласа на Рона: „Искам да го погледна в лицето.“ Поклати глава.
— Искам ги. Искам да го направиш, каквото и да струва.
Кафърти постави бавно ръце на коленете си.
— Знаеш, че може да е Телфорд, нали?
— Да. Ако не си ти.
— Ще го подгониш тогава, познах ли?
— По всички възможни начини.
Кафърти се усмихна.
— Но твоите начини са далеко от моите.
— Възможно е да стигнеш пръв до него. Предупреждавам те: искам го жив.
— А междувременно си мой човек, така ли?
Ребус се втренчи в него.
— Твой човек съм — отговори Ребус, Ченгето, без дори да мигне.
15.
Рано сутринта на следващия ден Ребус бе уведомен от управлението в Лийт за смъртта на Джоузеф Линц. Намерили трупа му да се люлее на някакво дърво в гробището Уористън.
Когато Ребус пристигна, полицията вече бе оградила мястото: версията за самоубийство не беше възприета: един самоубиец едва ли ще си нанесе жесток удар по главата, преди да се сбогува с този свят,
