— Ужасно нещо — въздъхна той. — Кома, нали?
— Все още не дават диагноза. — Ребус се изкашля. — Още е рано — изминали са само ден и половина.
— Знаеш какво ние, вярващите, казваме, когато се случи нещо такова — продължи отец Лиъри. — Смятаме, че е изпитание за всички нас и то ни се изпраща, за да станем по-силни. — Пяната в чашата му бе съвършена. Той отпи глътка, облиза замислено устни. — Така си мислим ние, но кой да ти каже дали е истина? — Той се взря в питието си.
— Аз не станах по-силен. Върнах се към уискито.
— Разбирам.
— Докато приятел не ми напомни, че този е лесният изход за страхливците.
— Кой може да каже дали не е прав?
— „Страхливецът и проповедникът“ — подхвърли Ребус с усмивка.
— Какво е това?
— Песен. Но може би това сме ние двамата.
— Я стига! Ние сме само две стари момчета, събрани на приказка. Какво мислиш, Джон?
— Не знам какво да ти кажа. — Направи кратка пауза. — Не смятам, че това е обикновено произшествие. Зад случилото се стои едно лице, което. Сами не е първата жена, която се опитва да унищожи. — Ребус погледна свещеника в очите. — Искам да го убия.
— Но още не си го направил, нали?
— Дори не съм говорил с него.
— Страхуваш се какво би могъл да сториш, така ли?
— Или какво не бих сторил. — Мобифонът му изпищя, той погледна извинително отеца и го включи.
— Джон, обажда се Бил.
— Да, Бил?
— Зелен „Роувър“-600.
— Да?
— Намерихме го!
Колата беше неправилно паркирана на улицата настрани от гробищата Пиърсхил. На предното стъкло имаше талон за паркиране от завчера. Ако някой бе проверил, щеше да установи, че вратата откъм шофьорското място не е заключена. Може би някой вече бе свършил тая работа, колата беше направо оголена: никакви монети, карти или касети. От радиокасетофона беше останала само конзолата. Липсваха и ключовете за колата. Вече бе пристигнал транспортьор за коли и кранът се канеше да я вдигне върху платформата.
— Обадих се в Хаудънхол — говореше Бил Прайд. — Обещаха да проверят за отпечатъци още днес.
Ребус разучаваше напрегнато страната откъм мястото за пътника отпред. Нямаше вдлъбнатини, нищо, което да подскаже, че тази кола бе използвана като стенобойна машина срещу крехката фигурка на дъщеря му.
— Може би ще имаме нужда от разрешението ти, Джон.
— За какво?
— Някой трябва да отиде до болницата и да вземе отпечатъците на Сами.
Ребус се вторачи в предницата на колата, после изкара от джоба си скицата на Рентън. Да, тя бе вдигнала ръка и отпечатъците й може да са там, невидими за него.
— Добре, направете го — отговори той. — Смяташ, че тази е колата, така ли?
— Ще отговоря със сигурност, след като вземем отпечатъците.
— Крадеш кола, удряш някого с нея и я зарязваш на три километра от мястото на произшествието. — Ребус се огледа — Бил ли си някога на тая улица? — Прайд поклати глава. — И аз съм за пръв път тук.
— Дали не е някой местен герой?
— Питам се, първо и преди всичко друго: защо са я свили?
— За да й сложат фалшиви номера и да я продадат — предположи Прайд. — Или пък просто да се поразходят с нея.
— Ония от втората категория не зарязват откраднатите коли така.
— Така е, но този път са се изплашили. Току-що са ударили някого.
— И са я докарали чак дотук, преди да се решат да я зарежат, така ли?
— Може да са я откраднали, за да свършат някаква конкретна работа, но когато са ударили Сами, са напуснали кораба в паника. А е възможно и въпросната работа да е в тази част на града.
— Или точно Сами е била работата им.
Прайд постави ръка на рамото му.
— Хайде да не се лутаме в напразни догадки. Нека да изчакаме какво ще снесат умните глави от лабораторията.
Ребус го погледна.
— Май не си съгласен с мен.
— Виж какво, до този момент градиш подозренията си главно на приказките на онова студентче. Има и други свидетели, Джон. Всички са с впечатлението, че шофьорът просто е изгубил контрол над колата, нищо повече.
В гласа на Прайд се промъкна раздразнение. Ребус знаеше причината: много работа почти без почивка.
— Довечера ще знаеш ли резултатите?
— Обещаха ми. Ще ти телефонирам веднага, съгласен ли си?
— Търси ме по мобифона, вероятно няма да съм вкъщи. — Ребус пак се огледа. — Напоследък като че ли имаше някакъв проблем с това гробище, спомняш ли си нещо?
— Да, прав си — кимна Прайд. — Младежи събориха куп надгробни паметници.
Сега и Ребус си спомни за случая.
— Само еврейските надгробни паметници, нали?
— Май че така беше.
Върху стената до железните порти на гробището крещеше срещу тях познатият графит: „Няма ли кой да ми помогне?“
Наближаваше полунощ, а Ребус беше пак зад волана. Колата се носеше по шосе М8 на запад към Глазгоу. Престоял бе половин час в болницата, после се наложи да издържи час и половина с Рона и Джаки Плат — поканили го бяха на вечеря в „Шератън“. Представи се с чист костюм и риза, не пуши и изпи само бутилка минерална вода.
Канеха се да подложат Сами на още изследвания. Неврологът ги покани в кабинета си и им разясни подробно предстоящите процедури. След тях имаше вероятност да я оперират още веднъж. Ребус почти не си спомняше завъртяните му приказки. Рона бе молила от време на време за обяснения, но те ги объркваха още повече.
Вечерята премина почти в мълчание. Оказа се, че Джаки Плат продава втора ръка коли.
— Разбираш ли, Джон, некролозите са моята златна мина. Преглеждам колоната с некролозите в местния вестник, надрасквам набързо адресите, плюя си на петите и за нула време съм на място, за да разбера има ли оставена кола. Ако има, следва светкавично предложение с плащане в брой.
— Сами няма кола, съжалявам — подхвърли Ребус и Рона изтърва приборите си върху чинията.
После тя го придружи до колата и там стисна силно ръката му.
— Хвани копелето, Джон! Хвани чудовището, което ни направи това! Искам да го погледна в лицето. Просто го хвани!
