както бе изтъкнал напълно логично докторът.
Ципът на чувала за мъртъвци вече бе затворен, но Ребус го дръпна и погледна лицето му. Не за пръв път гледаше лице на възрастен мъртвец; винаги се бе впечатлявал от чудното спокойствие и детска свежест, които излъчваха старите хора, потеглили за други светове. Но изразът, застинал на лицето на Джоузеф Линц, говореше за смърт в страдание.
— Сигурно си дошъл да ни благодариш — подхвърли към Ребус мъж с приведени рамене под морскосин дъждобран и с ръце в джобовете. Посивяла гъста къдрава коса, жълтеникава кожа — жалки останки от тена, придобит през последните слънчеви почивни дни.
— Здрасти, Боби — поздрави го Ребус.
Боби Хоган беше лейтенант от отдел „Убийства“ към полицейското управление в Лийт.
— Ако се върнем към първоначалните ми наблюдения, Джон.
— Защо смяташ, че трябва да съм ти благодарен? — прекъсна го Ребус.
Хоган кимна с глава към чувала с мъртвеца:
— Защото отнасяме господин Линц и те освобождаваме завинаги от грижите за него. Само не казвай, че с голям кеф си се ровил в оная гадна историйка.
— Има нещо вярно.
— Някаква представа кой би имал полза от смъртта му?
Ребус го изгледа нерешително.
— Откъде да започна?
— Какво ще кажеш, ако я караме по правилата, а? — Хоган вдигна ръка с три изправени пръста, сгъвайки ги един по един след всяка фраза. — Не е нещастен случай, не е самоубийство, нападателите не са били особено изобретателни.
— Без съмнение, някой е смятал убийството на Линц за много важно.
— Но защо?
Наоколо сновяха и шумяха забързани следствени служители, заети с обичайните процедури. Ребус покани с жест лейтенанта да се поразходят настрани. Намираха се доста навътре в гробището, в оная част, която Линц обичаше толкова много. Колкото по-навътре навлизаха, толкова по-гъста и дива ставаше растителността.
— Бях с него тук вчера сутринта — подхвърли — Ребус. — Идваше доста често.
— Намерихме торба с градинарски инструменти.
— Обичаше да сади цветя.
— И ако някой е знаел за този негов навик, спокойно би могъл да го причака и да си свърши мръсната работа.
Ребус кимна.
— Няма съмнение, убийство е.
Хоган се замисли.
— Но защо са избрали точно обесване?
— Първите граждани на Вилфранш са били обесени на площада.
— Господи. — Хоган внезапно спря. — Знам, че си много зает, но ще ни помогнеш ли?
— Колкото мога.
— Като за начало списъкът с имената на възможните извършители ще свърши работа.
— Какво ще кажеш за възрастна жена от Франция или за стар евреин, историк, с бастун?
— Само до това ли се докопа?
— Ще се наложи да прибавя и себе си. Вчера почти го обвиних в опит да убие дъщеря ми. — Хоган го погледна стреснато. — Но не смятам, че е бил той. — Мислите му се отплеснаха към Сами. Позвънил беше в болницата: тя продължаваше да витае в друг, чужд свят. Лекарите все още избягваха да говорят за кома. — Още нещо — продължи той. — Идва Абърнети от Специалния отдел. Разговаря с Линц.
— Къде е връзката?
— Координатор е на широк кръг разследвания за престъпления по време на войната. Не е типичен бюрократичен лакей, напомня по-скоро мутра от улицата.
— Странен избор за този тип работа, нали? — Ребус кимна. — Което обаче не го превръща автоматично в заподозрян — довърши с въздишка Хоган.
— Старая се, както обещах. Бихме могли да огледаме къщата на Линц за заплашителните писма, които твърдеше, че получава.
— Твърдеше ли?
— С него човек никога не можеше да бъде сигурен — вдигна рамене Ребус. — Според теб какво точно се е случило?
— Изглежда, е дошъл, както обикновено, за да се отдаде на градинарското си хоби. И облеклото му говори за това. Някой го е причакал тук. Цапардосал го е с нещо по главата, надянал е примката около шията му и го е обесил на дървото. Другият край на въжето беше завързан за надгробен паметник.
— Тази ли е причината за смъртта?
— Според доктора, да. Кръвоизлив в очите. Как го наричаха там.
— Послесмъртни белези.
— А, да. Ударът по главата само го е зашеметил. И нещо друго, има натъртвания и рани по лицето. Сякаш е бил ритан, след като вече е бил повален.
— Фрасва го хладнокръвно по канчето, рита го в лицето и накрая го окача на дървото.
— Силна омраза.
Ребус се огледа наоколо.
— Някой с усет към театрално представление.
— И без страх от риска. Тук едва ли се събират тълпи, но все пак е обществено място и някой би могъл да го види — дървото е на открито и се забелязва отдалеко. Всеки би могъл да се окаже на погрешното място в погрешното време.
— За кое време говорим?
— Осем или осем и половина. Логично е да се предположи, че господин Линц е садил цветята си на дневна светлина.
— Може да е било и по-рано — предположи Ребус. — Какво ще кажеш за предварително назначена среща?
— Тогава защо са му били тия инструменти?
— Защото е предполагал, че до приключване на срещата ще разсъмне напълно. — Хоган го изгледа, изпълнен явно със съмнения.
— Ако предположението ми е вярно — продължи невъзмутимо Ребус, — възможно е да намерим някаква бележка в дома му.
Хоган кимна.
— С твоята кола или с моята?
— Нека първо да вземем ключовете.
Двамата заизкачваха отново склона.
— Претърсване джобовете на мъртвец — мърмореше си Хоган. — Защо никой не споменава за тия неща, когато постъпваш на служба?
— Вчера бях с него тук — подхвърли Ребус. — Покани ме на чай.
— Има ли семейство?
— Не.
Хоган огледа коридора.
— Доста голямо жилище. Какво ще стане с парите след продажбата?
Ребус го погледна.
— Можем да си ги поделим.
— Или направо да се нанесем. Дворът и приземният етаж за мене, а на теб — първият и вторият.
