Хоган се захили, отиде до една от вратите и влезе в кабинета на Линц.
— Избирам го за спалня — обяви той.
— Винаги ме е канил горе.
— Да започваме. Всеки се заема с един етаж. След това се разменяме.
Ребус тръгна по стълбата нагоре, прокарвайки ръка по лакирания парапет. Нито следа от прах. Чистачките обикновено са ценен източник на информация.
— Ако намериш някъде чекова книжка, виж как стоят нещата с плащанията към госпожа Бърсалката — извика той към Хоган.
На стълбищната площадка имаше четири врати: за двете спални и за банята. През последната се влизаше към внушителна по размери всекидневна. Същата, където преди Ребус задаваше въпросите си и изслушваше историите и философските разсъждения, поднасяни от Линц вместо отговори.
— В структурата на престъпната личност има ли генетичен компонент според вас? — беше го попитал Линц. — Или ни превръщат в престъпници?
— Какво значение има това, след като престъпността е факт? — отговори тогава Ребус и Линц реагира с усмивка на учител, доволен от ученика си.
Помещението беше много голямо, без излишни мебели. Към улицата гледаха огромни прозорци, очевидно наскоро измити. На стените висяха картини и гравюри в рамки. Може би бяха само евтини копия, Ребус не беше експерт в тази област. Харесваше много една от картините: дрипав, побелял мъж, седнал на самотна скала в пустошта. На коленете му имаше отворена книга, но погледът му, изпълнен с ужас или страхопочитание, беше отправен към небето, откъдето бликаше ярък сноп светлина, открояваща фигурата му. Имаше нещо библейско в него, но Ребус не можеше да определи какво точно. Виждал бе обаче подобен израз и преди — в очите на престъпници с хитро и старателно изработено алиби, рухнало внезапно под напора на фактите.
Над мраморната камина беше окачено голямо огледало в позлатена рамка. Ребус огледа критично отражението си в него на фона на стаята: определено не подхождаше на интериора.
Едната от спалните беше на Линц, а другата очевидно бе предназначена за гости. Във въздуха се усещаше слаб мирис на някакво средство за разтриване: на нощното шкафче бяха подредени половин дузина шишенца с лекарства. Имаше и книги, купища книги. Леглото беше оправено и върху него бе проснат халат, готов за обличане. Линц e бил човек на порядъка и здравите навици: тази сутрин, изглежда, не е бързал.
На горния етаж откри още две спални и тоалетна. Долавяше се слаб мирис на влага, боята по тавана бе олющена. Ясно беше, че тук рядко са идвали гости и стопанинът не бе намерил за нужно да прави ремонти. Когато излезе отново на площадката, забеляза, че едно от перилата на стълбата беше свалено и подпряно на стената, очевидно очаквайки сръчните ръце на дърводелеца. В къща като тази сигурно винаги имаше нещо, нуждаещо се от поправка.
Слезе отново на сутерена при Хоган. Тук имаше кухня с врата към малко задно дворче, постлано с каменни плочи, зад което се виждаше градина, покрита с гниещи листа и оградена със стени, обрасли с бръшлян. От нея лъхаше уединение и покой.
— Виж какво намерих. — Хоган излезе от килера с парче въже, протрито в единия край, където беше отрязано.
— Част от оръдието на убийството според теб, така ли? Излиза, че убиецът е бил тук.
— Което пък означава, че са били познати.
— Нещо интересно в кабинета?
— Ще ни е нужно време, за да сме сигурни. Намерих почти пълен адресник, но главно стари адреси.
— Откъде съдиш?
— Стари телефонни кодове.
— Компютър?
— Няма дори пишеща машина: писал е на ръка с индиго. Има копия на куп писма до адвоката му.
— Опитвал се е да спре атаките на медиите, нещастникът.
— Има и някакви записки. Нещо интересно горе?
— Качи се и огледай сам. Аз ще поровя из кабинета.
Ребус застана на вратата и огледа помещението. Седна зад бюрото и си представи, че този офис е негов. С какво се е занимавал Линц, седейки на това място? Уреждал е ежедневните си работи, то се знае. В кабинета имаше два шкафа с книжа. Но за да достигне до тях, се е налагало да става — излишно затруднение за възрастен човек като него. Значи в тях е държал архива си. По-новите книжа трябва да са му били под ръка.
Залови да изследва чекмеджетата. Попадна на бележника с адреси, за който беше споменал Хоган. Пълна кутийка за енфие с втвърдено съдържание, Линц не си бе позволил дори този безобиден порок. В долното чекмедже събираха прах няколко папки. Ребус измъкна едната от тях с надпис „Общи/домакински разходи“. Вътре имаше разписки и гаранционни карти. На един голям, кафяв плик имаше надпис „БТ“ — „Бритиш Телеком“. Извади от него телефонни сметки от началото на годината насам, подредени във възходящ ред. За съжаление точно последната не беше оформена както всички останали: Линц педантично беше отбелязвал имената срещу обажданията, пресмятал бе отново изчисленията на телефонната компания отдолу на всяка страница. Всички сметки от началото на годината бяха прилежно обработени по този начин с изключение на последната. Освен това липсваше и предпоследната. Възможно ли беше Линц да я е забутал някъде? Едва ли — ако се съди по всичко останало, такъв вид грешки не са му били присъщи. Една липсваща разписка би била равнозначна на завихряне на хаос в строго подредения му свят. Не, тя трябва да е някъде тук.
Но как да я намери?
Цялата кореспонденция на Линц беше от делови характер — писма до адвоката, или до местните комитети и благотворителни организации. Оттеглил се бе от тях — или е бил принуден да напусне? Единбург беше безкомпромисен в тези неща.
— Е? — Хоган подаде глава от вратата.
— Точно се колебаех…
— Какво?
— Дали да построя допълнително оранжерия и да пробия врата към нея през кухнята.
— Така ще загубим част от градината — отговори му в тон Хоган. Влезе, облегна се на бюрото и запита вече със сериозен глас: — Намери ли нещо?
— Липсва една телефонна сметка. Забелязва се и натрапваща се промяна в навика му да описва подробно всяка сметка. Непривично за нашия методичен господин Линц.
— Може да се окаже важно, ще трябва да се поровим — съгласи се Хоган. — А аз намерих в спалнята му чекова книжка. Разписките показват, че е имало редовни плащания по 60 фунта месечно на името на госпожа Е. Форгън.
— Къде беше?
— В някаква книга, с нея беше отбелязал докъде е стигнал. — Отвори горното чекмедже и извади адресника.
Ребус стана.
— На тази улица живеят доста заможни хора. Интересно колко от тях наемат чистачки.
— Нито дума за Е. Форгън. — Хоган затвори бележника. — Дали някой от съседите не знае?
— Съседите в Единбург знаят всичко. За съжаление човек става разноглед, докато измъкне нещичко от тях.
16.
В едната съседна къща живееше семейство на художничка, а в другата — на пенсиониран адвокат. Чистачката на художничката, Ела Форгън, живееше на улица „Ийст Клеърмънт“. Взеха телефонния й номер.
Всички бяха стреснати и ужасени от новината за насилствената смърт на Линц, всички обрисуваха с много добри думи тихия, внимателен съсед. Всяка година си разменяли коледни картички, а през юли —
