предложи чай. Ребус поклати отрицателно глава и си тръгна. На излизане почука с пръст по две от фигурките.
По коридорите на болницата цареше спокойствие. В стаята на Сами бяха вкарали второ легло: жена на средна възраст с бинтована глава. Ръцете й лежаха върху завивката, на едната й китка беше прикрепен бял номер. Свързана бе с някаква сложна апаратура.
До леглото на Сами седяха две жени: Рона и Пейшънс Ейткън. Не бе виждал Пейшънс от векове. Двете жени разговаряха шепнешком, доближили глави, но замълчаха веднага щом влезе. Придърпа свободен стол до Пейшънс и седна. Тя протегна ръка и стисна топло неговата.
— Здравей, Джон.
Усмихна й се и запита Рона:
— Как е тя?
— Специалистът твърди, че последните резултати са много обнадеждаващи.
— Какво означава това?
— Има мозъчна активност. Не е в дълбока кома.
— Това само негово мнение ли е?
— Сами ще се оправи, Джон.
Очите й бяха зачервени, стискаше в ръка носна кърпичка.
— Чудесно. За кой доктор говорим?
— Доктор Стафорд. Току-що се е завърнал от отпуска.
— Не мога да запомня всички тук — потърка чело той.
— Вижте — обади се Пейшънс, поглеждайки часовника си, — наистина трябва да тръгвам. Вие двамата имате достатъчно…
— Постой — възпря я Ребус.
— Закъснявам за среща. — Стана. — Радвам се, че се запознахме, Рона.
— Благодаря, Пейшънс. — Стиснаха ръце с известна неловкост, но в следващия миг и Рона се изправи, двете жени се прегърнаха и неловкостта изчезна. — Благодаря ти, че дойде.
Пейшънс се обърна към Ребус. Кожата й като че ли излъчваше мека светлина. Ухаеше на любимия си парфюм, но бе сменила прическата си. „Изглежда чудесно“ — помисли той.
— И аз ти благодаря — обади се Ребус.
— Тя е на път да се оправи, Джон. — Пейшънс взе ръката му в своята, наклони се към него и го целуна леко по бузата. Рона ги гледаше.
— Джон — предложи тя, — изпрати Пейшънс до изхода.
— Не, няма нужда.
— Ще те изпратя — прекъсна я Ребус.
Двамата излязоха от стаята заедно и мълчаливо заслизаха по стълбата. Първа заговори Пейшънс:
— Чудесна е, нали?
— Рона ли?
— Да.
Ребус се замисли за малко.
— Страхотна е. Виждала ли си любовника й?
— Върнал се е в Лондон. Аз… предложих й да се премести при мен. Тези хотели са…
— Добра идея — прекъсна я той с уморена усмивка. — Ако поканиш и брат ми, комплектът става пълен.
Пейшънс се усмихна смутено.
— Изглежда, като че ли нарочно ви събирам…
— Покровителка на нещастни фамилии.
Тя се обърна към него и докосна рамото му. Стояха пред главния вход на болницата.
— Джон, искрено съжалявам за случилото се със Сами… Ако има нужда от нещо, само кажи.
— Да, разбира се… Благодаря, Пейшънс.
Тя поклати глава.
— Ти предпочиташ да се гърчиш в самота, Джон. И да умираш, няма да потропаш за помощ, където и да било. Чакаш другите сами да се сетят. — Тя въздъхна. — Не мога да повярвам, че го казвам, но ти наистина ми липсваш. Вероятно заради това поканих Сами у дома. След като не можех да съм с теб, исках поне да съм с някой твой близък. Боже мой, какви ги говоря. Тук му е мястото да заявиш надуто, че не ме заслужаваш. Ще го кажеш ли?
— Познаваш сценария, браво. — Отдръпна се малко от нея, за да може да я погледне в лицето. — И ти ми липсваш, Пейшънс — призна простичко той.
Всички ония нощи пред плота в бара или на стария фотьойл вкъщи, дългите безцелни нощни пътувания, за да заглуши чувството на безпокойство. Пускаше едновременно телевизора и уредбата, но апартаментът му пак оставаше мъчително празен. Опитваше се да чете книги, но на десетата страница се беше улавял, че не помни нищо от прочетеното. Стоеше до прозореца в тъмното си жилище, взрян в прозорците оттатък улицата, опитвайки се безуспешно да си представи спокойния живот зад тях.
Защото не беше с нея.
Прегърнаха се мълчаливо и останаха така няколко мига.
— Ще закъснееш — промълви той.
— Господи, Джон, какво ще правим?
— Да опитаме ли пак?
— Звучи като начало на нещо.
— Довечера в девет при Марио? — Пейшънс кимна и те отново сляха устни. На сбогуване стисна силно ръката й. Тя не откъсна поглед от него, докато излизаше.
Емерсън, Лейк и Палмър: „Ти все още разпалваш жаравата у мен“.
Ребус се върна леко замаян в стаята на Сами. Но това не бе вече „стаята на Сами“. Сега там имаше и друга пациентка. Уведомиха го, че поради недостиг на стаи и съкращения това се случвало от време на време. Жената дишаше тежко: или още в упойка, или в безсъзнание. Ребус седна на стола на Пейшънс.
— Имам съобщение за теб от доктор Морисън — обади се Рона.
— Как изглежда в домашна обстановка?
— Нямам понятие. Иска си фланелката.
Оня таласъм с косата… Ребус взе плюшеното мече Па Брун и несъзнателно го запрехвърля в ръце. Мълчаха, докато Рона не се раздвижи на стола си.
— Пейшънс е наистина чудесна.
— Добре си побъбрихте, нали? — Изчака я да кимне и добави: — Обясни ли й какъв прекрасен съпруг бях?
— Луд си, ако я зарежеш.
— Здравият разум никога не се е числил към достойнствата ми.
— Навремето разпознаваше стойностното нещо, щом го видеше.
— Бедата е, че никога не го виждам, когато се погледна в огледалото.
— Какво виждаш там?
Задържа за миг погледа й.
— Най-често едно голямо нищо.
По-късно си позволиха малка почивка и се отправиха към колата.
— Знаеш ли? Мисля, че я загубих. — Рона въздъхна някак примирено.
— За какво говориш?
— За Сами. Загубих я. Тя се върна тук — върна се при теб.
