покани за малък следобеден коктейл. Но никой не знаеше със сигурност кога Линц си е бил вкъщи и кога — не. През почивните дни обикновено пътувал и уведомявал само госпожа Форгън. Посетители имал рядко (или рядко са ги забелязвали, което съвсем не беше едно и също).
— Какви? Мъже? Жени? Всякакви? — попита Ребус.
— Най-различни — отговори художничката, внимателно премервайки думите си. — Всъщност за него знаехме твърде малко, въпреки че бяхме съседи повече от двайсет години.
Ето го отчуждението, характерно за хората от големия град — особено за заможните. Богатството не се излагаше на показ, блясъкът и спокойствието на осигурения луксозен живот се криеха зад тишината на дебели, неми стени.
На стълбището Ребус и Хоган проведоха кратко съвещание.
— Аз ще позвъня на госпожа Форгън и ще се опитам да уредя среща, по възможност тук — заяви Хоган, поглеждайки към входната врата на Линц.
— Питам се откъде ли е намерил парите за тази хубава къща — подхвърли замислено Ребус.
— Е, тук вече ще падне голямо ровене.
Ребус кимна.
— Смятам да започна с адвоката. А какво ще правим с адресника? Заслужава ли си да търсим тайнствените посетители?
— Как да разбере човек, докато не ги намери и говори с тях? — отвърна уморено Хоган, вторачен в околния пейзаж.
— Ще трябва да се проследят и телефонните сметки — добави Ребус. — Не се знае дали от тоя храст ще изскочи заек, но сме длъжни да опитаме.
Хоган кимна.
— И не забравяй да ми дадеш копие от записките си. Имаш ли и други задължения?
— Боби, ако времето беше пари, досега да съм задлъжнял на всички кредитори в града.
По мобифона се обади началничката на Сами, Мей Кръмли.
— Вече мислех, че сте ме забравила — започна Ребус.
— Само бях прецизна и методична, инспекторе. Очаквахте от мен точно това, нали? — Ребус спря на червен светофар. — Посетих Сами. Има ли някакви развития?
— Не може да се каже. Говорихте с клиентите й, така ли?
— Точно така. Всички до един са дълбоко огорчени и изненадани. Съжалявам, че трябва да ви разочаровам.
— Защо смятате, че ще се разочаровам?
— Сами е в добри отношения с тях и никой не й желае злото.
— А какво ще кажете за някой, отказал да общува с нея?
Кръмли се поколеба:
— Имаше такъв… подхвърлят му, че баща й е полицейски инспектор и той отказва контакти с нея.
— Името му?
— Не е той.
— Защо?
— Самоуби се. Казваше се Гевин Тей. Продаваше сладолед с фургон.
Ребус й благодари за обаждането и затвори. Ако някой се бе опитал да убие Сами, възникваше въпросът: „Защо?“ Ребус разследваше случая Линц; Нед Фарлоу вървеше по следите му. Ребус на два пъти се бе изправял срещу Телфорд; Нед пишеше книга за организираната престъпност. А Кандис? Възможно ли е да е изпуснала нещо пред Сами… нещо, което би представлявало заплаха за Телфорд или дори за господин Розовия? Само предположения и нищо повече. Ясно беше едно: Томи Телфорд държеше палмата на първенството в този списък — при това той бе не само най-вероятният, но и най-жестокият главорез от всички изброени. Поне така го възприемаше Ребус сега. Спомни си първата им среща и същността на казаното тогава от младия гангстер: „Ето я сладостта на играта. Претърпиш ли крах, винаги можеш да започнеш отново. В действителния живот не е така лесно.“ По онова време това бе прозвучало като самохвалство — представление за обкръжението от мутри. Сега обаче от тези думи се надигаше страховитата сянка на реалната заплаха.
А ето ти го сега и господин Сладкият, свързващ Сами с Телфорд.
Сладкият беше работил пред клубовете на Телфорд; същият господин беше отблъснал Сами. Налагаше се разговор с вдовицата.
Имаше само един проблем. Розовият беше дал да се разбере, че Кандис ще пострада, ако не оставят Телфорд на мира. Ребус почти непрекъснато мислеше за Кандис — откъсната от дом и отечество, потребявана и обиждана, самонаказваща се с напразна надежда за спасение, притискаща се отчаяно в краката на един чужденец. В ушите му прозвучаха отново думите на Леви: „Може ли изминалото време да заличи отговорността?“ Справедливостта беше нещо висше и благородно, но отмъщението… отмъщението бе могъщо чувство, много по-силно от абстрактното понятие за справедливост. Запита се дали Сами ще пожелае да си отмъсти. Най-вероятно — не. Тя вероятно би поискала от него да помогне на Кандис, което означаваше отстъпление пред Телфорд. Ребус се съмняваше, че ще успее да се насили за такова нещо.
А сега на преден план изскочи и убийството на Линц — вярно, на пръв поглед несвързано с трагичния случай на Сами, но отекващо многозначително в далечината.
— Никога не съм се чувствал наясно с миналото — беше казал веднъж Линц. Странно, Ребус възприемаше по същия начин настоящето.
Джоан Тей живееше в Колинтън. Нова къща-близнак с три спални и нова кола шевролет „Меркюри“, паркирана на входната алея.
— Прекалено голяма е за мен — обясни тя. — Ще се наложи да я продам.
Не стана ясно какво точно имаше предвид — къщата или колата. Ребус отклони поканата за чай и се настани на един от столовете във претъпканата всекидневна: всяка плоска повърхност бе заета с разни джунджурийки. Джоан беше все още в траур: черна пола и блуза, тъмни сенки под очите. Разпитвал я беше в началото на следствието.
— Още не мога да разбера защо го направи — въздъхна тя. Не искаше да признае — да допусне дори! — че смъртта на съпруга й може и да не е самоубийство.
Но и патологът, и съдебно-медицинската експертиза бяха поставили версията за самоубийство под силно съмнение.
— Чували ли сте за човек на име Томи Телфорд?
— Не беше ли собственик на нощен клуб? Гевин ме е водил веднъж там.
— Гевин го е познавал, така ли?
— Така излиза.
Нямаше място за съмнение: господин Сладкият нямаше да посмее да разположи количката си с хот-дог или фургона със сладолед пред владенията на Телфорд без разрешение. А последното положително бе свързано с някакъв род заплащане. Процент от печалбата… или услуга.
— Разбирам, че последната седмица от живота си Гевин е бил много зает — продължи Ребус.
— Работеше денонощно.
— И денем, и нощем ли? — Тя кимна. — Времето беше отвратително оная последна седмица.
— Знам. Дърво и камък се пукат от студ навън или пороен дъжд вали, а той продава сладолед! Питала съм го: „Къде ще намериш достатъчно луди да купуват сладолед в такова време?“ Но кой да ме чуе? Висеше с часове навън.
Ребус се размърда в стола си.
— Споменавал ли е за организацията за подпомагане на бивши затворници, госпожо Тей?
— Някаква жена го посети… рижа такава.
— Мей Кръмли?
Тя сви рамене, вторачена в мигащата светлина на изкуствения огън в камината. После отново му
